Читать «Незабравимо време» онлайн - страница 198

— Вие ме молите да се откажа от Майкъл и да стана ваша жена, така ли? Предложение за женитба ли ми правите?

Джордж се смути.

— Да, мисля че е така.

Ема отпусна глава и прокара пръсти по слепоочията си.

— Госпожице Ема, добре ли сте?

— Да. Всъщност, не. Днес просто се чувствам някак си странно. Ще трябва да помисля върху предложението ви — Ема отстъпи крачка назад. За нейна изненада никак не й се искаше да си тръгва. — Ще трябва да помисля — повтори тя, сякаш на себе си.

Джордж протегна ръка, като че ли искаше да я спре, но тя се обърна и излезе. Докато той стигна прага и отмести завесата, тя вече беше в средата на магазина и бързаше към изхода. Тъй като междувременно в магазина се бяха събрали клиенти, той реши да не вика след нея, за да я спира. Пусна завесата и съжали, че бе казал твърде много. За първи път се влюбваше и не знаеше как да посрещне първите трепети на любовта.

Двадесет и втора глава

Майкъл остави книгата, която уж четеше, и подпря с ръка челото си. Докато разтриваше веждите си усети, че мускулите на лицето му потрепериха. Предстоеше му на следващия ден да се ожени за жена, която вече не обичаше, и завинаги да се лиши от онази, която означаваше за него нещо повече от самия живот.

Пое си дълбоко дъх, отпусна глава върху облегалката на креслото и се загледа в тавана. Нима бяха изминали само шест месеца, откакто Джоди бе влязла в живота му? От една страна, му се струваше, че я бе познавал цял живот, а от друга — всичко, което тя казваше, му се струваше ново и изпълнено с дълбока радост.

Стана и се приближи до стената, в която се намираше тайната стаичка. Всичко започна оттук: най-невероятната среща, която човек можеше да си представи. Животът му вече никога нямаше да е както преди, а и той не желаеше това. Преди появата на Джоди, той никога не беше изпитвал истинско щастие от любовта. Не беше изпитвал и онова, което хората наричаха разбито сърце.

Погледът му се спря върху една от книгите на дядо му. Майкъл нямаше много спомени от него, но и малкото, които беше запазил, бяха оставили незабравим отпечатък в съзнанието му. Помнеше Люсиен Девъро като представителен старец с бяла брада, оредели бели коси и черни очи, който проникваха право в душата на човек. Майкъл се плашеше от него повече, отколкото го обичаше. Люсиен успяваше да покори с идеите си всеки, който бе достатъчно близо до него, за да го чуе. Сигурно затова още от люлката Майкъл беше научил от него какво е да си предан на семейството, какво е да си човек, на който може да се разчита, да умееш да носиш отговорност и да държиш на обещанието си. Люсиен бе готов по-скоро да се застреля, отколкото да наруши думата си.

Антоан, бащата на Майкъл и най-големият син на Люсиен, не беше чак толкова силен човек, но носеше същите добродетели. Имаше неща, които един джентълмен не можеше да извърши и да остане уважаван от обществото. Едно от тях, и то далеч не сред най-маловажните, беше да зарежеш годеницата си пред олтара. Преди няколко години един от многобройните братовчеди на Майкъл, млад и неулегнал, се беше скарал с годеницата си и изчезна три дни преди сватбата. Обяснението на постъпката му беше от ясно по-ясно и всички го порицаха за отказа му от дадената дума. Дори и след като се завърна, близките му се държаха с него като с изгнаник. Вече никой за нищо не можеше да му се довери. Едва сега Майкъл си даваше сметка, че братовчед му може би наистина беше имал сериозна причина за своята постъпка, но въпреки това знаеше, че ако изоставеше Ема преди сватбата, щеше да бъде изгонен от обществото. Нещо повече, същата участ щеше да сполети и Джоди.