Читать «Момиченцето, на което нищо не може да се случи» онлайн - страница 9

— Помоли го де — усмихнах се аз.

След минутка от съседната стая долетя нежният микро-филмов глас: „… Охболи си имаше и куче Авва.“

Значи Алиса все пак е станала и се е протегнала до копчето.

— Веднага в леглото! — викнах. — Ще изстинеш.

— Аз съм в леглото.

— Не бива да лъжеш. Кой тогава пусна микрофилма?

— Шуша.

Не искам и да си помисля, че дъщеря ми може да стане лъжкиня. Зарязах работата и отидох да си поговоря сериозно с нея.

На стената висеше екранът. Шуша шеташе около микро-прожектора, а на екрана нещастните животни се тълпяха пред вратата на доктор Охболи.

— Как успя да го дресираш така? — искрено се учудих аз.

— Не съм го дресирала. Той сам може всичко.

Шуша смутено местеше предните лапи пред гърдите си.

Настъпи неловко мълчание.

— И все пак… — казах аз накрая.

— Извинете — чу се висок пресипнал глас. Говореше шуша. — Но аз наистина се научих сам. Та то не е трудно.

— Прощавайте — рекох.

— Лесно е — повтори шуша. — Нали вие завчера разказвахте на Алиса приказката за царя на богомолките?

— Не, аз вече нямам пред вид това. Как се научихте да говорите?

— Занимавахме се — рече Алиса.

— Нищо не разбирам. Десетки биолози работят с шушите и как нито веднъж ни един шуша не пророни нито дума.

— А нашият шуша може и да чете. Можеш ли?

— Малко.

— Той ми разправя такива интересни неща…

— С дъщеря ви сме големи приятел".

— Ама защо мълчахте толкова време?

— Стесняваше се — отвърна вместо шуша Алиса.

Шуша сведе очи.

ЗА ЕДНО ПРИВИДЕНИЕ

През лятото живеем във Внуково. Мвого ни е удобно, защото спирката на монорелсовия влак е на пет мииути от вилата. В гората, оттатък пътя, растат брезови и трепетликови манатарки, ала те са по-малко от гъбарите.

Пристигах на вилата направо от зоологическата градина и вместо да си почина, веднага ме завърташе тамошният бурен живот. Главна фигура беше съседското момче Коля, което се бе прочуло из цялото Внуково, че взема играчките на децата. Даже идва психолог от Ленинград и сетне написа дисертация за момченцето Коля. Психологът изучаваше Коля, а той лапаше сладко и денонощно хленчеше. Донесох му от града фотонна ракета с три колела, само и само по-малко да мрънка.

Освен това тук живееше и бабата на Коля, която обичаше да приказва за генетика и пишеше роман за Мендел, бабата на Алиса, момченцето Юра и майка му Карма, тримата близнаци от съседната улица, които хорово пееха под прозореца ми, и накрая — привидението.

Привидението живееше някъде под ябълките и се появи сравнително скоро. Алиса и Колината баба вярваха в него. Никой друг не вярваше в съществуването му.

Седяхме с Алиса на терасата и чакахме новия робот, произведен в Шчьолковската фабрика, да ни приготви кашата от грис. Роботът вече два пъти прегаряше и ние с Алиса хокахме фабриката, но не ни се щеше да се захващаме с домакинството, а нашата баба отиде на театър.

Алиса каза:

— Той ще дойде сега.

— Кой той?

— Моят привидений.

— Привидение, то — поправих я автоматично, без да свалям очи от робота.

— Добре — съгласи се Алиса. — Нека бъде моят привидение. А Коля отмъкна орехите на близнаците. Нима това не е чудно?