Читать «Момиченцето, на което нищо не може да се случи» онлайн - страница 10

— Чудно е. Та какво разправяше за привидението?

— Той е добър.

— За тебе всички са добри.

— Освен Коля.

— Да речем, освен Коля… Мисля, че и огнедишаща усойница да донеса, ти и с нея ще се сприятелиш.

— Сигурно. А тя добра ли е?

— Още никой не е успял да поприказва с нея. Живее на Марс и плюе вряща отрова.

— Сигурно са я оскърбили. Защо сте я взели от Марс?

Какво можех да й отвърна? Така си беше. Никой не беше попитал усойницата, когато са я откарвали от Марс. А по пътя тя излапала любимото куче на кораба „Калуга“ и така си навлякла омразата на всички космонавти.

— Добре де, какво е привидението? На какво прилича? — смених темата.

— То ходи само по тъмно.

— Ама разбира се… Открай време си е така. Наслушала си се на приказките на Колината баба…

— Колината баба ми разказа само за историята на генетиката. Как са преследвали Мендел.

— Да, а между другото, как реагира твоето привидение на кукуригането на петела?

— Никак. Защо?

— Разбираш ли, порядъчното привидение трябва да изчезва със страхотни проклятия, щом се обади петелът.

— Сега ще го попитам за петела.

— Е, добре.

— Тази вечер ще си легна по-късничко. Трябва да си поговоря с привидението.

— Моля. Добре, пошегувахме се и толкоз. Роботът вече е преварил кашата.

Алиса се зае с кашата, а аз с научните бележки на Гвианската зоологическа градина. Там имаше безкрайно интересна статия за укусамите. Революция в зоологията. За пръв път бяха успели да постигнат размножаване в изкуствени условия. Децата се раждаха тъмнозелени, макар че бронята и на двамата родители беше светлосиня.

Стъмни се. Алиса каза:

— Е, аз тръгвам.

— Къде?

— При привидението. Нали обеща.

— Мислех, че се шегуваше. Е, щом толкова ти се иска да отидеш в градината, върви, но си облечи блузка, че се захлади. И не по-далече от ябълките.

— Че каква работа имам по-далече. Той ме чака там.

Алиса изтича в градината. С крайчеца на очите си я следях. Не ми се искаше да се намесвам в света на нейните фантазии. Нека да я заобикалят и привидения, и вълшебници, и смеля рицари, и добри великани от приказна синя планета… То се знае, ако заспива навреме и се храни нормално.

Загасих лампата на верандата, за да не ми пречи да наглеждам Алиса. Ето, стигна до старата разклонена ябълка и застана под нея.

И тогава… От ствола на ябълката се отдели светлосиня сянка и тръгна към нея. Сякаш плуваше във въздуха, без да докосва тревата.

Миг след това, сграбчил нещо тежко, тичах по стълбата, прескачайки през три стъпала. Това вече не ми се харесваше. Или е нечия неостроумна шега, или… Какво „или“ не измислих.

— Внимавай, татко! — високо прошепна Алиса, чула стъпките ми. — Ще го изплашиш.

Хванах Алиса за ръката. Синият силует се разтвори във въздуха пред мен.

— Татко, какво направи! Още малко и щях да го спася.

Алиса позорно плачеше, докато я носех към терасата.

— Какво имаше под ябълките? Халюцинация ли беше?…

— Защо го направи? — ревеше Алиса. — Нали обеща…

— Нищо не съм направил — отвръщах аз, — привидения няма.

— Нали сам го видя. Защо не казваш истината? Той не може да понася движението на въздуха. Мигар не разбираш, че към него трябва да се пристъпва бавннчко, за да не го издуха вятърът?