Читать «Момиченцето, на което нищо не може да се случи» онлайн - страница 11
Кир Буличов
Не знаех какво да й отговоря. В едно само бях сигурен — щом Алиса заспи, ще взема фенера и ще претърся градината.
— А пък той ти прати писмо. Само че сега няма да ти го дам.
— Какво писмо?
— Няма да ти го дам.
Тогава забелязах, че в юмрука си стиска листче. Алиса ме погледна, погледнах я и аз и тя ми го даде.
На листчето с моя почерк беше написано разписание за храненето на червените крумсове. Търсех го вече три дни.
— Алиса, къде намери моята бележка?
— Че обърни я де. Привидението нямаше на какво да пише и аз му дадох твоето листче.
На другата страна с непознат почерк бе написано на английски:
„Уважаеми професоре!
Осмелявам се да се обърна към Вас, тъй като попаднах в неприятно положение, от което не мога да изляза без чужда помощ. За съжаление аз нямам възможност да се придвижа извън кръга с радиус един метър, чийто център е ябълката. В моето жалко положение мога да бъда забелязан само на тъмно.
Благодарение на Вашата дъщеря, чувствително и отзивчиво същество, най-после ми се удаде да установя връзка с външния свят.
Аз, професор Кураки, съм жертва на несполучлив експеримент. Правех опити по предаването на вещества на далечни разстояния. Успях да изпратя от Токио до Париж две пуйки и котка. Те благополучно бяха приети от моите колеги. Обаче в деня, когато реших да проверя експеримента върху себе си, за зла участ точно в момента на провеждането му бушоните в лабораторията изгоряха и енергията, необходима за прехвърлянето, се оказа недостатъчна. Аз се разсеях в пространството, при което най-концентрираната ми част се намира в района на вашата уважаема вила. Вече втора седмица пребивавам в такова печално състояние и няма съмнение, че ме смятат за загинал.
Умолявам Ви, след като получите писмото, незабавно да изпратите телеграма в Токио. Нека някой оправи бушоните в лабораторията ми. Тогава ще мога да се материализирам.
Предварително благодарен Ви Кураки.“
Дълго се взирах в мрака под ябълката. Сетне слязох от терасата и отидох при ябълката. Бледосиньо, едва различимо сияние се полюшваше до ствола. Като се вгледах по-внимателно, забелязах очертанията на човек. Стори ми се, че „привидението“ умолително простира ръце към небето.
Не се бавих повече. Изтичах до спирката на монорелса и се обадих по видеофона в Токио.
Цялата операция продължи десет минути.
На връщане се сетих, че не съм сложил Алиса да спи. Ускорих крачка.
На терасата светеше.
Там Алиса демонстрираше своя хербарий и колекцията си от пеперуди на един нисичък, изнемощял японец. Той държеше тенджерката и без да сваля очи от Алисините съкровища, деликатно си хапваше каша от грис.
Като ме видя, гостът се поклони ниско и рече:
— Аз съм професор Кураки, ваш вечен слуга. Вие и Вашата дъщеря ми спасихте живота.
— Да, тате, това е моят привидение — каза Алиса. — Сега вярваш ли в тях?
— Вярвам — отвърнах аз. — Много ми е приятно да се запознаем.
ИЗЧЕЗНАЛИТЕ ГОСТИ
Подготвяхме се да посрещнем тържествено лабуцилците. Слънчевата система никога не беше приемала гости от толкова далечна звезда.