Читать «Произнасяна три пъти дневно пред портрета на Генералния президент» онлайн - страница 188

Обществото на майсторите на желязо, изглежда, се намираше по средата между това на трекерите и на мютите и бе съвсем различно. Майсторите на желязо бяха поели по трети път. Но откъде бяха дошли? И как бяха оцелели през Холокоста? Бяха ли имунни към разпрострялата се по въздуха от отровното присъствие на мютите болест? Или бяха просто друг вид полухора, отцепила се кръвна линия, сега криеща се под маски и брони и кодиран безсмислен език? Много въпроси, на които той вероятно никога нямаше да намери отговор. Но… ако майсторите на желязо бяха различна раса, оцеляла през Холокоста или по някакъв начин възникнала по-късно, тогава можеше да има и други раси. Можеше да има дори други земи отвъд източното и западното море… с различни хора с различен начин на правене на нещата. Хора, които може би дори никога не бяха чували за Първото семейство.

Въпреки бунтарската природа на Стив мозъкът му беше толкова силно промит, че му беше трудно да си представи това. Във Федерацията всичко бе просто. Светът беше разделен на „ние“ и „те“, трекери и мюти. Нямаше никакви „ако“ и „но“, никакви съмнения. Пътят напред беше ясен. Всички знаеха кои са и какво трябва да правят. Но сега…

Мислите му се върнаха към Клиъруотър. Той се замисли дали да не доплува до кораба с колела на Яма-Шита, после реши да потърси Мистър Сноу за съвет. Имаше прекалено много неизвестни. По-добре бе да почака и да види какво ще стане.

В края на деня майсторите на желязо се прибраха на корабите си и се оттеглиха от брега да пуснат котва за през нощта. Стив слушаше командите им и не можеше да разбере нищо. Езиците им сякаш бяха залепени за гърлата им.

Той се върна при огньовете за готвене. Там свиреха музиканти с пръчки и барабани и мютите пееха под съпровода на вятърни свирки и ударни инструменти, играеха игри с оцветени камъчета върху парчета бизонска кожа, разчертана на квадрати, потропваха рап на групи и изобщо си прекарваха добре. Една от главните цели на празниците, продължаващи цяла седмица, беше участниците в похода да си прекарат весело. Въздухът беше наситен с пушек от лули — човек се опияняваше само като го диша.

Единствената група, която не участваше в празненствата, беше на пленените ренегати. Стив се беше погрижил да се държи настрана от Дейв Келсо и неговите приятели, но макар и отдалеч продължи да наблюдава приятелски Джоди Казан. Нарушителите все още бяха държани отделени един от друг и пазени денонощно. Бягството не беше единствената опасност; в миналото бе имало случаи, когато заловени ренегати били открадвани от други племена — невинаги от съперничещи родове, — а ако ги отведяха, беше почти невъзможно да се върнат без големи кръвопролития. М’Колите нямаха никакво намерение да губят ценната си стока.

Откакто Джоди го беше изгонила, Стив не беше говорил с нея, но ней се сърдеше. Сега обиколи района, където държаха нарушителите от групата на Малоун, и я намери. Тя не преливаше от радост да го види, но от друга страна, и не го заплю в лицето, когато клекна до нея.