Читать «Произнасяна три пъти дневно пред портрета на Генералния президент» онлайн - страница 190

Стив кимна съчувствено, но не каза нищо.

— Когато си на ешелоните или във Федерацията, непрекъснато си под напрежение. Възприемаш всичко като последно, защото са те учили, че това е начинът, по който стоят нещата. Единственият начин. И в това има смисъл. Само когато извършиш нарушение, когато започнеш да разчиташ на себе си, започваш да премисляш нещата… да си задаваш въпроси. Когато станеш нарушител, виждаш всичко по съвсем друг начин. Това не става лесно. Трябваше ми известно време да се отърся от системата. И все още имам да извървя дълъг път. — Тя се намръщи. — Семейството добре е поработило върху нас.

— Само хората се провалят — каза Стив; цитираше вуйчо Барт. — Не системата.

— Още ли вярваш в това?

Стив вдигна рамене.

— Половин година при мютите ми даде достатъчно време за размисъл.

— И?

— Това… това те променя… И е трудно да се върнеш.

— Но ти все още го искаш.

Стив внимателно обмисли отговора си.

— Харесва ли ти, или не, това е бъдещето, Джоди. Мютите не могат да спечелят. И когато те си отидат, колко дълго мислиш ще могат да издържат твоите приятели?

— Страната е голяма…

— Така е. Но дори ако ти и другите бяхте избягали от М’Кол, пак щяхте да живеете като преследвани животни.

— Не. Малоун планираше да пресечем Скалистите планини. Той казва, че оттатък имало някаква златна страна. Място близко до морето, където никога не вали сняг и където дърветата с храна са толкова много, че никой никога не гладува.

— Сериозно?

— Да. Страната се казва Калифорния.

— Мечти, породени от тревата, Джоди. Дори да има такова място, защо да отивате там? Това е безперспективно. Кой ще ви последва? Само Първото семейство може да създаде нов живот. Няма значение колко умен е Малоун или колко такива като него има. Вие никога няма да представлявате нещо.

— Вероятно си прав — съгласи се тя. — Но и така няма перспектива. Дори ако ние с теб сме достатъчно щастливи да се върнем, Федерацията никога няма да ни използва пак.

Стив прехапа устни.

— Защо?

— Защото сме били навън твърде дълго. Защото знаем твърде много.

— Какво знаем?

Незасегнатата страна на лицето й се набръчка от усмивка.

— Не е ли очевидно? Ти си бил пленен миналия юни и оттогава дишаш нефилтриран въздух. Как се чувстваш?

— Добре, но…

— Питал ли си се защо?

— Да, но…

Тя му махна с ръка да млъкне.

— Няма чудодейно средство, Брикман. Онова, което са ти дали при медицинския ти преглед, е или витамини, или безвредно лекарство. Не знам кой ти е втълпил тази идея за антирадиационен серум, но няма такова нещо. Не е необходимо. Във въздуха вече няма болест.

Стив помисли върху казаното от Генералния президент за необходимостта да се отрича съществуването на мютска магия. Ако бяха могли да направят това и да предявяват претенции за някакво нарушение на Първи кодекс, значи бяха способни — както вече подозираше — и на по-големи измами. Но той не можеше да каже това на Джоди. Трябваше да си дава вид, че не иска да промени мнението си, за да измъкне от Джоди всичко, което тя знаеше… или в което вярваше сега. Погледна я предпазливо.