Читать «Дълго потискана страст» онлайн - страница 70

Когато Селест — или може би Лиан — леко докосна лицето й с пръсти, Лора си спомни, че бе задала някакъв въпрос.

— Само теория? Достатъчно дръзка ли си, за да се опиташ да разбереш? Да отидеш отвъд въпросите и да намериш отговорите?

Тя все още не знаеше, а и както изглежда в момента никой не очакваше отговор от нейна страна. Тогава в съзнанието й започна да се промъква музика — сладка, замайваща музика, каквато никога преди не бе чувала. Дори самите инструменти бяха непознати и чужди — цитра, тихо тътнеща табла, чийто ритъм пулсираше като този на сърцето й. Инструментите сякаш подчертаваха значението на сетивността и самозабравата… угасването на всичко останало, освен собствените й усещания и скритите в най-потайното кътче на съзнанието й въпроси.

Лора се чувстваше почти безтелесна, въпреки че под кожата й протичаше поток от преживявания. Нямаше нищо, заради което човек да се срамува, нищо, от което да се бои. Духът й вече не бе във вражда с тялото, сетивата и чувствата й. Най-сетне бе готова да изследва тъмните ъгълчета на чувствеността си, изначалните, инстинктивни страни на своята женственост. Своето действително, естествено Аз.

Тя се надигна… фибите, които придържаха косата й в модна прическа, по странен начин паднаха сякаш от само себе си и тежката й вълниста коса с бакърени кичури плисна по гърба почти до кръста. Докато стоеше така, със замъглени от музиката мисли и чувства, Лора усети как олеква, как нежни ръце свалят дрехите й — копринената, обшита с брокат рокля, фустите от тафта и дантела и, слава богу, пристегнатия корсет, който винаги бе мразила. Чувстваше се забулена и защитена от любовта и нежността, които усещаше. Готова на всичко, без никакъв страх, само още по-нетърпелива да изпита и узнае колкото е възможно повече.

Тогава неочаквано се отпусна върху нисък, меко застлан подиум или нещо, наподобяващо любовното ложе на някой махараджа. Затвори очи, прогонила всички мисли, за да остане само тяло и сетива. Топлата й кожа се допираше до меко тъмносиньо кадифе с бронзови и блестящи яркочервени нишки и Лора се остави на потока, който я отнасяше.

Над нея слабо блещукаха няколко жълто-червени лампи, окачени в ъглите на изглеждащото нереално помещение, което се разширяваше и свиваше в синхрон със собствената й утроба.

Хрумна й онова, което бе научила за тантризма, йогата на сетивата — въздържание, при което желанието расте и расте, сдържано колкото е възможно по-дълго, за да се излее в един момент като помитаща всичко по пътя си река.

Втриха в кожата й ухаещи на мускус и жасмин масла, докато тя не заблестя като скъпоценно бижу. Мека кожа, меки, подобни на нейното, тела се притискаха към тялото на Лора, изследваха го сред тих, страстен шепот.

— Гърдите ти са съвършени… с удоволствие бих ги издялал от камък… прелестна Лора!

— М-м-м… скъпо, скъпо момиче! М-м-м, да… гали ме и ти… целувай ме… харесвам ли ти?

В този момент за нея нямаше никакво значение кой изрича тези думи току до пламналите й страни. Всичко, което се случваше, й изглеждаше толкова естествено, почти неизбежно! Не можеше да има нищо лошо в това да отстъпи пред чувствата и усещанията си, които в крайна сметка щяха да доведат до утоляване на копнежа. Заедно с пречещите дрехи Лора се бе освободила и от последната следа от свян.