Читать «Дълго потискана страст» онлайн - страница 72

Тя отвори уста, за да даде воля на гнева си, когато мъжът целуна устните й. За миг всичко се стопи и изчезна. Мисли, гняв, протести…

Не остана нищо, освен една гола, приведена над нея мъжка фигура, която с изкусна, възбуждаща нежност сломи съпротивата й. Не можеше да види лицето му… но всъщност и не искаше. Сатир, който умело разпалваше страстта й, възбуждаше я и я носеше към един връх на насладата, за който не бе й сънувала! И, разбира се, всичко това трябва да бе сън!

— Харесва ли ти така? А така… така? Искаш ли да бъдеш наблюдавана, докато те прелъстяват, да чуваш колко красиво е тялото ти… колко красиви са гърдите ти, с розовите, твърди малки зърна, коремът, бедрата…

— О, не… моля, престанете! Моля ви…

— Престани с преструвките! Харесва ти, нали? Нямаш ли куража да си го признаеш?

— О, боже… мразя ви! Мразя онова, което правите с мен… което чувствам! — гласът й приличаше по-скоро на сподавен вик. Тялото на младата жена започна да се извива и напряга, сякаш се бе скъсала и тънката нишка която го свързваше с питащото й; отбраняващо се съзнание. Защо не я оставеше на мира? Защо не престанеше да я измъчва?

— Кажи го, Лора. Кажи, че ме искаш. Кажи, че копнееш за това не по-малко от мен… по дяволите!

Изглеждаше така, сякаш искаше да проучи всеки сантиметър от тялото й и да го запечата в паметта си, и подобно на някой варварин завоевател да го направи свое и да я остави безпомощна в жестокия капан на собствените й чувства.

Думите лепнеха по езика й, не искаха да се отронят от устните. Скърцайки със зъби от омраза и гняв, тя се отказа от съпротива, остави се в желязната му прегръдка, отстъпи пред неумолимостта на трескавата му страст.

— Хайде, моя скъпа, страстна малка вещице, кажи ми, че го искаш!

И, за бога, тя го каза. Чувствата и копнежът разрушиха защитната й стена, целият насъбран гняв потъна и се разтвори някъде дълбоко в нея.

— Да… о, проклятие! Да… да!

При първия силен тласък Лора извика. Бе се случило толкова бързо и грубо, че почти не й остана време за съмнение или страх.

Но след този подобен на пробождане от кинжал удар тя се почувства освободена. Струваше й се, че някъде много от далече до нея достигала приглушени аплодисменти и гласове. Всичко й бе безразлично. Съзнаваше само какво бе чакала, подтискала и от какво бе бягала толкова дълго. Чуваше собствените си викове — отново и отново, усещайки пронизващите тласъци, които я разтърсваха… и не искаше никога да спрат.

15

На следващия ден Лора се събуди с непоносимо главоболие и без никакъв спомен за това как се бе добрала до къщи. Още горещо изпи почти цяла кана силно черно кафе, преди да реши, че навярно би било най-добре да не се опитва да си спомни онова, което се бе случило или би могло да се случи предната нощ.

Бе изпила прекалено голямо количество от онази ужасно силна ракия, наречена арак и за пръв път бе пушила хашиш — силен и въздействащ върху съзнанието наркотик, както всъщност трябваше да се досети, спомняйки си онова, което бе чела. Всичко онова, което й се струваше, че бе преживяла, трябва да бе просто предизвикана от наркотика и алкохола халюцинация или кошмар, в който фантазията й бе изваяла най-причудливи и странни образи.