Читать «Дълго потискана страст» онлайн - страница 6

Франко съзря сестра си да профучава на вихрения си жребец, който бе почти толкова непокорен, колкото самата тя, и поклати глава. Лора бе непоправимо своенравна и вироглава и той съжаляваше мъжа, който щеше да се опита да я укроти.

— Това не бе ли сестра ти? — момичето до него се понадигна на лакът, бърчейки учудено чело. — Мислех…

— Струва ми се, всички ние мислехме, че поне днес сестра ми ще се държи като дама! Но ти добре знаеш каква е! Сърдита на целия свят, когато не става нейното. Тежко на онзи, който се опита да я обуздае. Лора не познава мъжа, който трябва да й бъде годеник, но направо ще го поболее и той скоро ужасен ще хване пътя! Всъщност, не я виня за тази дива езда. Тя има нужда още веднъж да изпита чувството на абсолютна свобода, преди да остави целия свой досегашен живот зад гърба си.

Запита се дали думите му се отнасяха само за Лора или и за самия него. Видял сестра си да профучава като яхнала метла вещица с диво развяваща се зад нея грива, Франко се улови, че погледът му се бе замъглил, а тялото му бе неестествено напрегнато. Нямаше ли и той да съжалява да се раздели с това място и всички, свързани с него спомени, когато следващия месец заминеха за Европа? Ами Мариела — как щеше да понесе раздялата с нея?

Сега двамата бяха на любимото си място за срещи — една потайна, обрасла с трева просека в гората, пазена от две страни с дървета, а от третата от висока канара. Малко поточе извираше от скалата, образувайки в подножието й миниатюрно езерце.

Иззад завесата от растителност те можеха да наблюдават околността, без минаващите покрай сенчестото им зелено гнездо да могат да ги съзрат.

Вече от няколко години двамата с Мариела тайно се срещаха тук — винаги, когато той се прибереше от училището си на Изтока, винаги, когато успееха да се измъкнат от опеката на възрастните. Неговата сладка индианка, неговата Мариела. Той долови неизречения въпрос в погледа й и му отвърна с целувки — страстно, нежно, настойчиво… след това отново нежно, докато и двамата не забравиха всичко и всеки.

Погълната от стремглавото си бягство, Лора не бе забелязала никого. А то наистина беше бягство, трябваше да си го признае. Бягство от непознатия свят, бягство от нещо, пред което неочаквано се бе оказала изправена. Да, това истински я беше шокирало.

Спомни си как беше погледнала родителите си, убедена, че се шегуват с нея! Годеник? И тя чуваше за това едва сега? За разлика от друг път майка й, която си играеше с ресните на светлия си шал, не продумваше.

— За какво всъщност говорите, за бога? — бе попитала Лора. — Нищо не разбирам! Нали не го мислите сериозно… не бихте могли наистина…

— Не зная дали помниш прадядо си — отвърна баща й, — но той бе човек от Стария свят, който не бе свикнал да променя навиците, начина си на живот или убежденията си.

— Но какво общо има това с мен! Или с някаква си женитба? Никога не си споменавал за това. Никой не ми е казвал…