Читать «Дълго потискана страст» онлайн - страница 59

— Наистина! Лиан ти е казала, че Лора ще обмисли предложението? О, небеса! А мен изобщо не допусна до себе си.

— Така ли? Може би не си бил в състояние да й предложиш достатъчно пари или тя работи на сигурно. Знаейки какво им е…

— Ха! — изпръхтя Харис. — Кой ми го казва. Било ми излязло име, така, така. Ха!

— Главното е да не видя нито един ред за себе си в твоя вестник, Франк. Не забравяй, че ще спечеля дуела.

— Постоянно мисля за това — мрачно отвърна Франк. — Е, поне можеш да ме държиш в течение — каза той, след което добави, вдигайки ръка, за да подчертае думите си: — Кълна се, че от устата ми няма да излезе нито думичка. Нито ще напиша нещо. Просто искам да знам какво става. Трябва да ми обещаеш, че ще ми разкажеш как е завършило всичко, става ли?

— Може би. Ако се съгласи, ще ти кажа. Ако не… е, ще видим. — Веднага след това Трент се сбогува и още по пътя се запита какво става в душата му и защо в най-затънтената част на съзнанието му се бореха толкова противоречиви чувства.

— Но кой е този човек? Кой е той? Откъде мога да знам, че не е някой изверг… не, Лиан, не би го направила, права ли съм?

— Разбира се, че не, скъпа — с болезнен глас отвърна Лиан. След това се засмя и поклати глава. — Мисля, че още не си разбрала правилно как стоят нещата. За теб всичко това е една игра. За мен, за нас, за моите приятелки, е начин на живот и ние сме просто част от този живот. Всичко зависи от теб. Но би трябвало да се чувстваш поласкана, мисля аз. Когато подпишеш един правно валиден документ…

— Правно валиден! Нима тези неща се уреждат юридически?

— Също както и брака — засмя се Лиан и присъстващата на разговора им тяхна приятелка също се разсмя. Тя стоеше, облакътена, на перваза на прозореца в гостната на Лора, с вдигната почти до коленете рокля и си тактуваше нещо с малкото си изящно краче. Това бе Жюстин. Жюстин, с бакърено червената коса, която толкова напомняше на Лора за косата на майка й, въпреки малко по-тъмния й, почти бронзов оттенък.

Понастоящем Жюстин беше много търсена личност. Току-що бе подписала договор с един крал и чакаше новото й жилище да бъде подредено по неин вкус, условие, което бе настоявала да се впише черно на бяло. — Дава ми и една от онези нови коли без коне — словоохотливо обясни Жюстин между две зърна от гроздето, което тъпчеше в устата си.

— Ако работата е сериозна — рече Лиан и хвърли дяволит поглед към Лора, — трябва да искаш поне две от тези… как се казват… автомобили, в случай че си в състояние да издържиш шума и вонята им. Както каза Жюстин, сега те са последният вик на модата. Нещо като това да притежаваш телефон.

Лора, която замислено хапеше устни, рече:

— Не е ли време да видя този мъж? Мисля, че трябва да разбера как изглежда и кой е той.

— Това може да се уреди, но уверявам те, скъпа, че ако той не бе… как се изразявате вие… голяма работа?

— Да.

— … не бих изрекла нито думичка за това предложение. Но този човек е английски благородник…