Читать «Дълго потискана страст» онлайн - страница 57

По-късно Трент си зададе въпроса защо толкова се бе ядосал, виждайки я, заедно с две от най-прочутите парижки куртизанки да се смее и хихика с един мъж, в когото той разпозна някакъв незначителен индийски набаб. „Какво — мислеше си той — се е случило с малката вещица?“ Каква ли игра играеше този път? И въпреки всичко, макар и пряко волята си, трябваше да признае, че тя несъмнено се бе променила. Сега бе не просто зряла жена, тя бе прелъстителка. Бе усвоила изкуството да се облича, да фризира косата си и да се държи предизвикателно. Всичко това го вбесяваше и го караше да я желае, да я желае до полуда. Искаше да й даде един урок за това какво значи да си играеш с огъня!

— Скъпа — обърна се към Лора Лиан при следващата им среща по време на една езда в Булонския лес, — нямах възможност да ти го кажа по-рано, но ми бе направено предложение! За теб.

— Наистина ли? Вярно? — попита Лора, обръщайки се с блестящи очи към приятелката си. — О, Лиан, не говориш сериозно, нали?

— Разбира се, че е сериозно, съкровище. Някога да съм те лъгала?

— Хм, не… значи… навярно не…

— Естествено не мога да спомена името му. Той настоя за това… но мога да те уверя, че е сериозно. Обеща да ти предостави къща в един от най-елегантните квартали на града, а парите изобщо не са никакъв проблем. Трябва да си наемеш собствена прислуга. На теб оставя да подредиш къщата така, както ти харесва. Иска дори да сключите договор, подписан от твоите адвокати. Ще получиш карети… толкова, колкото искаш. Дори автомобил, ако пожелаеш. Изобщо, той изглежда доста щедър.

— Но за кого става дума? Защо ще прави всичко това?

— Беше ми казано, че ни е видял на изложбата на господин Пьоладан, където господин Сати даде толкова щедро представление, а по късно ни е наблюдавал и в „Мулен Руж“. Ах, не зная… все пак, това е начинът, по който могат да бъдат опознати мъжете. Каза, че си заслужавала нещо повече от кавалера, с когото бе тогава, и изяви готовност да ти предостави всичко най-добро. Скъпа, аз съм просто един пратеник и също не зная съвсем точно кой е той. Зная само онова, което ми каза моят приятел — обожателят ти бил необичайно богат, много симпатичен, а отгоре на всичко и английски лорд. Звучи интересно или не мислиш така? Нямаш ли нужда от интересни събития, за които след това да пишеш?

— Да, но… — възрази Лора, която не знаеше дали трябва да се чувства поласкана или оскърбена. Много й се искаше да знае как изглежда и кой бе той. Разбира се, че бе интересно. Но същевременно Лора не можеше да признае пред Лиан колко унизително неопитна бе в тази област.

— Виж какво — колебливо обясни Лора, — все още не съм решила. Трябва да си помисля, въпреки че звучи вълнуващо! Не мога просто така да се свържа с някакъв мъж или на момента да дам съгласие за нещо… ако този господин Хикс е гърбав или сифилитик… не зная нищо за него.

Лиан се изсмя с типичния си гърлен, чувствен смях.

— Ех, малката ми! Ако не го искаш, с удоволствие ще те заместя… но той държи на теб и му обещах да ти говоря. Въпреки че всъщност бях сигурна какъв ще е отговорът ти. — Тя отново се засмя и каза: — Но помисли си, скъпа, по-късно би могла да пишеш за това, не съм ли права? А освен това си свободна да го напуснеш по всяко време, когато пожелаеш. Но… това, разбира се, е само предложение. Как ще постъпиш зависи единствено от теб самата. Аз просто предавам едно послание.