Читать «Дълго потискана страст» онлайн - страница 54

— Във всеки случай — вметна практичната Селест — ще видим всичко! Изложбата, вечерята в „Максим“… в „Мулен Руж“… може би „Льо Ша Ноар“? Ще видим, нали така? Но… нали идваш с нас?

— Може би — лукаво вметна Лиан — твоят приятел, симпатичният английски журналист, ще ни последва? Щом не го искаш, бих могла да опитам аз… но само веднъж, само за да видя дали наистина толкова го бива в това да достави наслада на една жена, колкото се говори. Почти колкото друга жена, казват!

— Бедният Франк! Дали не трябва да го предупредя? — Лора се засмя високо. — За нищо на света не бих пропуснала надпреварата ви за него!

— Той със сигурност ще бъде там. — Лиан се прозина, прикривайки уста с изящната си, облечена в ръкавица ръка. — Никога не изпуска подобни събития. Казваш, че освен всичко друго бил и писател? Добър любовник ли е?

Лора, която не искаше да изглежда глупачка, сви безразлично рамене. Това можеше да означава всичко и нищо.

12

— Чуй това! Главният герой на тази книга… госпожа М., твърди, че въпреки… о, да, според нейното собствено признание „изключително незабележимата й външност“… значи, въпреки този недостатък и мизерното облекло, което не е трудно да си представи човек, тя и нейната невинност постоянно били застрашавани от почти всеки срещнат. Лакеи, пикола, млади лордове и дори техните отегчени съпруги! Кой би повярвал на една толкова смехотворна и очевидно преувеличена история!

— Изглежда има някои хора, приятелю, които й вярват. Да не забравяме успехът на този нов булеварден роман, да не говорим за парите, в които нашата тогава бедна героиня сега навярно се къпе! Но историята звучи правдоподобно, не мислиш ли? — Франк Харис поглади гъстата си брада, преди дяволито да продължи: — Навярно й се е наложило да прочете много нещо! И дори ти трябва да признаеш, особено след страстното си възражение, че си прочел този брътвеж, както сам го нарече. И защо ще се тревожиш за това, ако не се чувстваш лично засегнат или очернен?

Да, защо всъщност? Понякога упоритото мълчание или мимоходом даденото съгласие бяха единственият изход от едно безнадеждно положение. А както Трент Чаланджър си спомни, Франк Харис бе най-напред журналист и чак след това негов приятел.

— Какво се е случило, Трент? Все още изглеждаш сърдит. Разпознаваш ли се някъде в целия този глупав „брътвеж“? Старче, не ти подхожда толкова да се ядосаш на нещо подобно… дори не и на развода, за който вече цял свят знае.

— Забелязах, че твоят „Сатьрди Ривю“ е отделил на този мръсен случай невероятно голямо място. Имаш щастие, че като съпруг на дамата не те извиках на дуел. Тази мисъл ми е минавала през главата, знаеш ли?

— По дяволите, Трент, аз съм ти приятел… така че не се дръж толкова високомерно и си спести смразяващите погледи! — Франк Харис избухна в заразителния си смях и продължи, потупвайки събеседника си по рамото: — Чуй ме, не можем ли да си устроим една приятна вечер? Вечеря в „Максим“, а след това малко забавление в „Мулен Руж“, какво ще кажеш за това?