Читать «Дълго потискана страст» онлайн - страница 16

Докато тя, кипяща от гняв, трябваше да го чака да свърши, с къпането, мъжът й обърна гръб, излагайки тялото си на слънцето, избърса се с полата й и разтърси глава като куче, за да изсуши коса.

— Така е по-добре! — осведоми я той, протягайки се непринудено пред нея, след което започна да рови в чантата на седлото си за чисти дрехи. Една избеляла сина риза и също толкова избелели, прекалено тесни панталони. Върху ризата навлече същата кожена жилетка, която бе носил преди да се изкъпе. Изпра старите си дрехи и ги уви около дръжката на седлото, където щяха да изсъхнат, когато продължеше ездата си. Накрая обу чифт чисти чорапи и нахлузи ботушите си. Не носеше шпори — тази подробност й бе направила впечатление. Що за човек бе той? И кога щеше да я освободи, ако изобщо го стореше?

Когато най-сетне се приближи към нея и я погледна замислено, Лора си спомни за голотата и безпомощността си. Въпреки това в погледа й се четеше омраза и инат.

— Е, банята бе превъзходна. Почти съжалявам, че не мога да остана по-дълго! — Тя потръпна, когато мъжът отново погали гърдите й.

Дали не възнамеряваше да я остави така вързана и просто да продължи по пътя си? Когато тази мисъл проблесна в съзнанието й, Лора с всички сили понечи да се освободи.

Той вече бе върху седлото! Тогава непознатият се наведе над нея, а секунда по-късно тя съзря проблясването на ножа и бе свободна.

— Можеш да задържиш коня си, muchaclui. А що се отнася до пистолета, предпочитам да го взема. Ако е твой, можеш да го потърсиш в хасиендата на дон Естебан Алварадо. Adios!

В резултат от последните му думи пръстите на Лора се разтрепериха. Цялото й тяло се тресеше толкова силно, че й отне цяла вечност да се освободи от парцала в устата си.

Наистина ли бе изрекъл това или й се причуваше?

Лора трескаво се облече, метна се на гърба на Амиго и го пришпори към Анита. Все още не можеше да се върне в къщи, а и не можеше да разкаже на приятелката си за случилото се. Имаше нужда обаче от успокояващото й присъствие, за да се отърве от хаоса в главата си.

Не… не! Не можеше да е той… мъжът, когото се бе бояла да срещне, от когото бе избягала!

Дори ужасният й прадядо не би могъл да пожелае женитба между нея и един толкова потаен, презрян негодник!

А колко коравосърдечно би й се изсмял и би я подигравал Франко, ако му разкажеше за това си премеждие!

Не, само щеше да се злепостави, ако признаеше пред някого за унижението, което бе понесла от този груб и похотлив негодник… Ах, по-добре да не се бе раждала! Колко непоносим бе споменът за държанието му, за думите му, за начина, по който я бе принудил да изтърпи болезнените му целувки, от които устните й все още бяха напукани и подути.

Не искаше да мисли за това… не искаше да си спомня, никога! Не искаше дори в най-скритото и потайно ъгълче на съзнанието си да се запита какво би станало ако… ако…

Лора усети, че трепери — в еднаква степен от отвращение и от срам. Какво ставаше с нея? Защо гърдите й все още бяха възбудени? Защо толкова дълго бе търпяла целувката му, вместо да забие зъби в неумолимите му устни, които я бяха подигравали, преди да докоснат нейните? Защо не можеше да забрави голото му тяло?