Читать «Дълго потискана страст» онлайн - страница 126

Госпожа Уестбридж бе облечена в син сатен и носеше сапфири с цвета на очите й. Когато Франко безцеремонно улови китката й, на нея не й остана нищо друго, освен да го последва. В края на краищата Ройс не бе възразил нищо, а тя не можеше да си позволи да привлече вниманието на гостите.

— Наистина ли сте опърничава? — тихо попита Трент, като улови ръката на Лора и я стисна неумолимо. — Не мислите ли, че не можем вечно да стоим тук, а вие да ме зяпате с отворени уста, сладка Лоричка… не и пред всичките тези хора!

Той не й остави време да възрази, а я повлече към множеството танцуващи двойки, които ги наблюдаваха, правеха забележки и… Ах, проклятие! Разбира се, правеха и най-различни догадки! Навярно беше най-добре да не отронва нито дума. Стигаше й онова, което щеше да й се наложи да каже, когато по-късно бъдеше изправена да дава обяснение пред лейди Хонория! Но той изглеждаше решен да я предизвика да проговори.

— Хм. Никакви въпроси защо съм закъснял? Никакви упреци? Дори бегъл израз на облекчение, че ме виждате тук?

Лора процеди със стиснати зъби някакъв гневен звук. Този път нямаше да му позволи да я провокира. В никакъв случай! Но защо той продължаваше да настоява? Защо! Какво го караше да го прави?

— Трябва да ви призная, Лора, че днес чудесно успявате да обуздаете темперамента си. И да запазите мълчание… без да броим тихото ръмжене на тигрица преди секунди. Удивявам се на самообладанието ви, знаете ли, въпреки че… е, да, боя се, че ме дразните по странен начин, който и сам не разбирам добре! Питам се как така винаги ви се удава да пробудите най-тъмните черти от характера ми!

Трент сам не знаеше защо изпитваше толкова голямо удоволствие да я дразни. Колкото и да не му се искаше, трябваше да признае, че тя също е в състояние да предизвика гнева му. Между тях имаше нещо, което трябваше да бъде изяснено… това поне му бе ясно, макар и тя навярно още да не го знаеше или да не искаше да го признае.

Украсената с рози и гирлянди зала сякаш се въртеше около Лора, а тя вече с мъка си поемаше въздух. Защо не се бе вслушала в предупреждението на лейди Хонория да не пие прекалено много шампанско? В този момент копнееше да седне в някой тих ъгъл и да бъде оставена на мира. Не трябваше, не, нямаше да се изложи да падне изнемощяла в обятията му.

Лицето й бе пребледняло като платно. Неочаквано Лора се препъна и мъжът трябваше да я задържи, за да не падне. Трент изруга наум, а след това рече с променен глас:

— Лора? Лора… за бога! Какво ви е?

— Нищо, нищо! — промълви младата жена, поемайки си дълбоко дъх. — Само… просто вечерта бе прекалено напрегната! А отгоре на всичко и вие… събра ми се прекалено много. Моля ви, признавам… сега доволен ли сте? Престанете да ме измъчвате… не зная защо го правите, не зная каква е причината за това… не искам нищо друго, освен да ме оставите на мира! — Освен признанието за слабостта си, тя трябваше да преглътне и сълзите на гняв и безпомощност.