Читать «Дарът на Боговете» онлайн - страница 9

Погледнах гарвана в очите.

Искриците очакваха.

— Да. — тонът ми бе твърд. — Ще и помогна.

— Тогава я потърси.

— Къде?

Изведнъж сякаш в мен се появи чувството, че птицата ми се присмива, прави си шеги с мен. Можех да се откажа. Само трябваше да го кажа на глас.

— Последвай фантазията си. — отговорът бе кратък.

Последният ми шанс да се отхвърля от думата си. Да се измъкна като победен, но да се измъкна жив. Да загубя честта и достойнството си, своето и това на расата си, но да остана жив, да продължа да живея. Не в този свят. Вече бях избрал пътя си и трябваше да го следвам до края на безкрая, ако въобще имаше такъв на хоризонта.

Отстоях волята си.

Пътят е пред мен.

И гарванът изчезна.

Огледах се и едва тогава забелязах черната дупка в основата на пирамидата. Доближих се до нея и погледнах в извиращият от дъното и мрак. Всичко бе толкова тъмно и студено. Един далечен хлад ме блъсна в лицето и аз потръпнах.

Това ли е пътят?

Запитах се, но изглежда отговора бе „да“.

Трябваше да мина през дупката. Нямах друг избор.

Последвай фантазията си.

В главата ми прозвучаха последните думи на гарвана и аз скочих в чернотата.

Всичко около мен беше мрачно и зловещо. Сякаш бяха попаднал сред огромен безкрай от тъмнина. Не виждах края, не виждах и началото. В един момент имаше светлина, а после само мрак.

— Помогни ми. — един крехък глас прошепна в чернотата и в краката ми изникна бледо зеленикаво сияние.

Наведох си и едва тогава различих образа на малката, увяхваща роза. Ако не беше слабата светлина, който излъчваше, никога нямаше да я открия.

— Какво си ти? — запитах я.

— Малката роза. — отвърна цветето. Асоциацията ми бе толкова близо до истината.

— В каква беда си попаднала? — с огромни усилия успях да открия въпроса.

— Увяхвам. — рече тя. — Бавно с всеки изминал миг умирам.

Стана ми жал.

Горкото цвете загиваше. Умираше бавно и само усъзнаваше това, което ставаше с него. Сякаш бе прокълнато да го знае.

Но какво ми става?

Цветята не можеха да говорят. Те не можеха да мислят и беше абсурдно дори да усъзнават когато загиват. Те бяха обикновенни растения, не разум като нас хората.

Но какво лошо имаше в тях. Дори и да можеха да мислят. Дори и тогава те бяха по-добри от нас самите. Защо те носеха със себе си красотата и добротата. Ние хората бяхме образите на истинското зло, на онова, което ни унищожи.

И отново мислите ми се върнаха към онзи миг, когато осъзнах истината, че след всички тези години на прогрес, човечеството беше изчезнало, собственоръчно се бе изтрило от лицето на вселената, а аз бях останал последния.

Обречен вечно да скитосвам на далеч и шир, и да търся оцелелите. Да търся отговорите, а в себе си да нося отровата, която ме разяждаше от вътре, убиваше ме бавно.

Цветето също.

То умираше и го знаеше. Както и аз.

За това ли го съжалих?

Може би. Но дори да бе така, то не заслужаваше тази участ. То не беше виновно. Трябаваше да му помогна. Не биваше да загива, не и когато имаше кой да го спаси.

Но какво да сторя?

Да. Толкова дълго търсех отговора на този въпрос. Какво трябваше да направя? Къде трябваше да отида? Бях ли открил след тези дълги години мястото?