Читать «Аферата» онлайн - страница 71

— Като ви слушам, започвам да си мисля, че колата е била собственост на член на „Браво“ — отбелязах аз.

— Не съм казал нищо подобно. Но наистина нямахме избор, повярвай ми. Последиците щяха да са катастрофални.

В гласа му се долови нещо особено.

— Кажи, че се шегуваш, моля те! — рекох. — Защото в момента звучиш така, сякаш колата е била собственост на самия Рийд Райли!

Без отговор.

— Така ли е? — настоях аз.

Мълчание.

— Така ли е?

— Не мога нито да потвърдя, нито да отрека — промърмори Фрейзър. — А ти недей да питаш пак и недей да споменаваш това име. Не и по открита линия.

— Има ли обяснение споменатият офицер?

— Не мога да коментирам.

— Това вече е прекалено, Фрейзър. Трябва хубаво да си помислиш. Прикриването винаги е по-лошо от самото престъпление. На това трябва да се сложи край.

— Не става, Ричър. Разработен е план, който трябва да бъде изпълнен.

— А този план включва ли забранена зона около Келам? Може би само за журналисти?

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Разполагам с косвени доказателства — следи от войнишки ботуши извън оградата на Келам в близост до един труп. Пак повтарям: нещата излизат извън контрол.

— Чий труп?

— На някакъв човек на средна възраст, който си е търсил белята.

— Журналист ли?

— Още не съм се научил да ги разпознавам по външния вид. Може би в пехотата има подобни курсове, но не и във Военната полиция.

— Без документи?

— Още не сме го претърсили. Чакаме да приключи аутопсията.

— Няма никаква забранена зона около Келам — рече Фрейзър. — Това би означавало генерална промяна в политиката.

— Освен това незаконна.

— Точно така. Глупава и непродуктивна. Няма такова нещо и никога не е имало.

— Мисля, че е имало. Преди години, в морската пехота.

— Кога?

— Не помня. Някъде през последните двайсет години.

— Е, морската пехота прави каквото си пожелае.

— Трябва да провериш.

— Как? Нима мислиш, че някой съхранява подобни архиви?

— Действай прикрито. Търси офицер, който е бил прибран без обяснения. Може би полковник.

Затворих на Фрейзър, хапнах чийзбургера, изпих чаша кафе и потеглих да изпълня заповедта на Гарбър да се върна при опожарената кола и да унищожа регистрационната табела. Поех на изток по пътя за Келам, а на прелеза свърнах на север, следвайки извивките на жп линията. Минах покрай старата водна кула. Хоботът на резервоара беше направен от нещо като гумиран брезент, напукан от старост, който леко се полюшваше на южния ветрец. Продължих още петдесет метра по насипа, после се отделих от него и тръгнах към мястото, на което бях скрил полуизгорялата броня.

Но нея я нямаше. Някой я беше изкопал. Дупката от острия й ъгъл беше запълнена с пръст, която бе отъпкана и заравнена с лопата.

Не бях виждал в армията подобни отпечатъци от подметки. Но следите от лопатата спокойно биха могли да са оставени от сгъваем шанцов инструмент — от онези, които се използват в пехотата. Нямаше как да съм сигурен. Не можех да изключа подобна възможност, но не можех и да я приема категорично.