Читать «Аферата» онлайн - страница 72

Продължих навътре в обсипаната с отломки поляна. Всичко беше изровено, прегледано и отново затъпкано. Прегледани бяха над двеста метра, прибрани бяха най-малко хиляда отделни отломки, а десет пъти повече несъмнено бяха огледани с крайно внимание. Голяма площ, тежка задача. Изпълнена търпеливо и внимателно. От шест човека или може би осем. Представих си ги как се придвижват във верига и внимателно обработват всичко по пътя си. Несъмнено под командването на опитен човек.

С военна прецизност.

Върнах се обратно по стъпките си и не след дълго стигнах до прелеза. Някаква кола се зададе откъм Келам. Беше все още далеч, почти незабележима, но очевидно голяма кола. Отначало помислих, че това е Деверо, приключила обяда с Мънро. Но не беше тя. Беше голям Линкълн. Движеше се по средата на пътя, по осовата линия, далеч от банкетите.

Напуснах прелеза и се изправих в средата на пътя с широко разкрачени крака. Голям и видим отдалеч. Изчаках колата да се приближи на стотина метра, вдигнах ръце над главата си и ги размахах встрани. Универсалният сигнал за помощ. Бях сигурен, че шофьорът ще спре. Да не забравяме, че действието се развиваше през 1997-а, четири години и половина преди въвеждането на новите правила. Преди много време. Когато светът беше далеч по-малко подозрителен.

Колата намали и спря пред мен. Заобиколих предницата и се насочих към прозореца на шофьора. Наведох се под такъв ъгъл, че да мога да зърна пътника. Предположих, че той се вози отзад отдясно, с изместена максимално напред предна седалка, за да има повече място за краката. Знаех от опит. Бях се возил и в цивилни коли. Е, поне веднъж-два пъти.

Стъклото на шофьора се плъзна надолу. Направих чупка в кръста и огледах вътрешността на купето. Човекът зад кормилото беше дебелак с огромно шкембе, което го принуждаваше да държи коленете си разтворени. Носеше черна униформена фуражка, черно сако и черна вратовръзка. Очите му сълзяха и бяха зачервени.

— С какво можем да помогнем? — попита той.

— Съжалявам, грешка — отвърнах аз. — Взех ви за мои познати. Все пак благодаря, че спряхте.

— Няма проблем — рече дебелакът.

Стъклото се вдигна, аз отстъпих крачка встрани и колата потегли. Пътникът отзад беше доста по-възрастен от мен, с посивяла коса, облечен в хубав костюм от фина вълна. На седалката до него имаше кожено куфарче.

Адвокат, заключих аз.

31

Обърнах се на изток, към квартала на чернокожите. Там имаше някои неща, които исках да огледам още веднъж, и затова закрачих в тази посока. Пътят беше добър. Предположих, че в славните времена на железниците това е бил обикновен черен път, но оттогава насам нещата се бяха подобрили значително — вероятно някъде през 50-те години, почти сигурно с парите на Министерството на отбраната. Дълбока и здрава трамбовка, която да издържа на тежките бронетранспортьори, равен и прав като стрела. Бях обхождал много такива пътища, пръснати по целия свят, изградени от предишни поколения в ерата на възхода на американската военна машина и самоувереност. Когато нищо не можеше да ни спре. Самият аз бях продукт на тази ера, но без да съм част от нея. Обзе ме лека тъга за нещо, което не бях изпитвал.