Читать «Аферата» онлайн - страница 73

После помислих за стария си приятел Стан Лаури, който говореше само за обявите за работа, които преглеждаше в близката закусвалня. Промяната наистина беше близо, но това не ме правеше нещастен. Този прав път, пресичащ горите на Мисисипи, ми помагаше. Слънцето залезе, но въздухът беше все така топъл. Километри зад мен, километри пред мен. Плюс много време за губене. Нямах никакви амбиции, нуждите ми бяха скромни. Бях сигурен, че ще се нагодя, каквото и да ме очакваше в близко бъдеще. Нямах друг избор.

Отбих се по черния път на юг, който вече познавах от колата на Деверо, и поех между купчините пръст и жалките бараки от времето на робството. Крайната цел на разходката ми беше къщата на Емелийн Макклачи. Пеша нещата ми се сториха доста по-различни. Отблизо те изглеждаха по-мизерни. Дрипави дрехи по просторите, станали почти прозрачни от дълго пране. Никакви нови коли. Кокошки и кози в дворовете, тук-там по някое прасе. Крастави кучета на синджири, поправки с тиксо или изолирбанд навсякъде — по жици, улуци и чешми. Подозрителност в очите на местните — разбира се, не на всички. Тук-там се мяркаха босоноги деца, които ме зяпаха с пръст в уста, преди майките им да ги приберат, без дори да ме погледнат.

Продължих напред и минах покрай къщата на Емелийн. Не я видях. В тази отсечка не видях никого. Нито деца, нито възрастни. Минах покрай къщата с реклами на бира по прозорците. Направих същите завои, които беше направила Деверо — наляво, надясно, после пак наляво. Така се озовах пред недовършения строеж с купчината чакъл отпред.

По основите на къщата си личеше, че трябва да е малка, разположена съгласно отдавна наложилата се практика — да се възползва от относително постоянната посока на ветровете и да бъде максимално защитена от палещите лъчи на лятното слънце. Газобетонните блокчета бяха споени с цимент. В тях бяха вградени тръбите на водопровода и канализацията. Носещите греди по ъглите вече бяха изсъхнали и напукани. Работата беше спряла на този етап, може би защото парите бяха свършили.

Купчината чакъл напразно чакаше да бъде превърната в бетон. Собствениците вероятно бяха планирали приземният етаж да бъде с плоча, а не дървен. Като защита срещу термитите. На практика нямах представа дали е така. Никога не бях строил къща, не знаех какво се прави при този вид дейност.

Самата купчина беше разлата и загладена от времето, обрасла с бурени по краищата. Издигаше се на трийсетина сантиметра над терена и имаше размерите на голямо брачно ложе. Вдлъбнатините по повърхността й приличаха на следи от дребна шарка. Спокойно можеше да се допусне, че са оставени от крачетата на палави деца, но не беше трудно да си представя, че всъщност са резултат от проснатото тяло на зряла жена, която е била жестоко изнасилена, а вдлъбнатините са от лакти и колене, забити в чакъла.

Приклекнах и докоснах с пръст малките камъчета. Бяха забити в купчината изненадващо здраво и трудно помръдваха. Сякаш бяха пресовани от влагата, която, примесена с прах, се беше превърнала в слепващо покритие. Направих плитка бразда с показалеца си, дълбока и широка около два сантиметра, после я притиснах с опакото на дланта си и изчаках около минута. Резултатът бяха миниатюрни бели петънца по кожата, но без по-дълбоки следи. Може би защото отдолу липсваше достатъчно плът. Навих ръкав и притиснах вътрешната част на ръката си в чакъла. Повторих упражнението и с другата си ръка, после прехвърлих върху тях цялата тежест на тялото си. Направих нещо като лицеви опори и отново погледнах.