Читать «Аферата» онлайн - страница 67

— Какво? Някой го е гръмнал, а след това му предлага първа помощ? Това ми звучи като инцидент между цивилни.

— Надявах се да не бъдеш толкова предвидим. Как ще обясниш патрона и аптечката?

— „Ремингтън“, калибър двеста двайсет и три, закупен от военните складове.

— Малко преди това двама души са били пребити от човек, за когото се кълнат, че е бил военен.

— Може, но не и от Келам.

— Тъй ли? За колко души от базата можеш да гарантираш? По отношение на местопребиваването им днес сутринта?

— За всички — отсече Мънро.

— Буквално? — учудих се аз.

— Да, буквално — отвърна той. — Преди пет дни отряд „Алфа“ излетя за чужбина. По моя заповед всички останали са на разположение в базата. Седят в трапезарията или в офицерския клуб. Тук разполагат с много добра военна полиция, която ги държи под око, а и те се наблюдават помежду си. Гарантирам, че днес сутринта никой не е напускал базата. А и изобщо, откакто съм тук.

— Това ли е обичайният ти стил на работа?

— Не, това е тайното ми оръжие. Седят си по цял ден на задника и кибичат. Без вестници, без телевизия, без нищо. Рано или късно на някой му писва и започва да говори. Ей така, от скука. Методът работи безотказно. С извиването на ръце съм приключил отдавна. Постепенно проумях, че времето е най-добрият ми съюзник.

— Я повтори, защото е важно — рекох. — Абсолютно си сигурен, че никой не е напускал базата днес сутринта, така ли? Или снощи? Дори ако изпълнява тайни заповеди — местни, от Бенинг и дори директно от Пентагона? Говоря сериозно. Изобщо не се опитвай да ме будалкаш, защото аз съм я измислил тая игра.

— Сигурен съм — отвърна Мънро. — Кълна се в гроба на майка си. Знам как се правят тези неща, повярвай ми.

— Добре — рекох.

— Кой е убитият? — попита Мънро.

— Засега не се знае. Почти сигурно е цивилен.

— Близо до оградата?

— Също като онези, които са били пребити. Май говорим за забранена зона, а?

— Това е невъзможно. Няма как да се случи. Знам го със сигурност.

Замълчахме за момент.

— Какво друго знаеш със сигурност? — попитах аз.

— Не мога да ти кажа. Заповедта е да мълчим като риби.

— Тогава да си поиграем на Двайсетте въпроса, а?

— По-добре не.

— Късият вариант. Три въпроса, на които отговаряш с „да“ или „не“.

— Не ме бутай под прожекторите, ясно?

— И двамата вече сме там. Нима не си даваш сметка за това? Затънали сме до шия. Или там, при теб, или тук — при мен. Следователно рано или късно ще се наложи единият да помага на другия. Предлагам да започнем още сега.

Мълчание. После:

— Е, добре. Но само три въпроса, по дяволите!

— Казаха ли ти за колата?

— Да.

— Някой да е споменал като възможен мотив някакви пари от Косово?

— Да.

— Казаха ли ти за другите две убити жени?

— Не. Какви убити жени?

— Местни. Миналата година. По същия начин, с прерязани гърла.

— Свързани ли са?

— Може би.

— Исусе! Не, никой не ми е казал нищо за тях.

— Разполагаш ли с писмени документи за дислоцирането на отряд „Браво“? Между юни и ноември миналата година, да речем?