Читать «Аферата» онлайн - страница 65

Спряхме на затревената ивица и слязохме. Някъде наблизо излая куче, веригата му издрънча. Минахме под сянката на дървото и почукахме на задната врата. Къщата беше малка, с размерите на колиба, но добре поддържана. Бялата стена не беше нова, но личеше, че е боядисвана редовно. Долната й част беше оцветена в светлокафяво от калните пръски при поройните дъждове.

Вратата ни отвори жена на наша възраст. Висока и слаба, тя се движеше бавно и някак унесено, сякаш дълго беше стояла на слънце, но и с онзи особен стоицизъм, който несъмнено притежаваха и останалите обитатели на мизерното селище. Тя стисна ръката на Деверо с тъжна усмивка и попита:

— Нещо ново за детенцето ми?

— Още не, но продължаваме да работим — отвърна Деверо.

Съкрушената майка беше прекалено любезна, за да реагира на това. После се извърна към мен и със същата печална усмивка каза:

— Май не сме се срещали с вас.

— Казвам се Джак Ричър, госпожо — отвърнах аз и стиснах ръката й.

— Аз съм Емелийн Макклачи. Приятно ми е да се запознаем, сър. И вие ли работите в шерифската служба?

— Военните ме изпратиха да помагам.

— Аха, сетиха се — рече жената. — След девет месеца.

Не отговорих.

— Имам малко еленско месо в печката и каничка чай на масата — добави тя. — Бихте ли споделили обяда ми?

— Не се безпокой за нас, Емелийн, ще хапнем в града — отвърна Деверо. — Но все пак ти благодарим.

Жената очевидно беше очаквала подобен отговор, защото се усмихна и се прибра в къщичката. Върнахме се при колата. Деверо включи на заден и я изкара на улицата. Малко по-надолу се появи някаква къща, която се различаваше от останалите единствено по осветените реклами на бира на прозорците. Очевидно кръчма или някакъв бар с музика. Продължихме напред, потъвайки в лабиринта на тесните улички. Видях още един изоставен строеж. Основите бяха от високи до коленете блокчета газобетон, от които стърчаха дебели вертикално закрепени греди. И това беше всичко. Наоколо бяха пръснати най-различни строителни материали — още блокчета, тухли, пясък, няколко торби цимент, отдавна втвърдени от влагата.

Имаше и купчина чакъл.

Колата подмина всичко това, а аз извърнах глава назад. Чакълът заемаше площ от два-три квадратни метра. Беше от най-ситния — онзи, който смесват с пясъка и цимента, за да се получи бетон. Купчината се беше слегнала и приличаше на двойно легло с обраснали в бурени краища. Повърхността й беше неравна и хлътнала на места, сякаш върху нея бяха играли деца.

Не казах нищо. Деверо очевидно беше взела някакво решение, защото зави на първата пресечка вляво и излезе на по-широка улица, с по-големи къщи и дворове. Тук оградите бяха нормални, опънати на здрави колове. Към вратите водеха циментови пътечки, а не отъпкана земя. Тя намали и спря пред една къща, която беше поне два пъти по-голяма от онази, която току-що бяхме видели. Едноетажна, но солидна. Щеше да струва скъпо, ако се намираше в Калифорния. Но и тя беше занемарена. С олющена фасада и пробити улуци. Покривът беше покрит с битумни керемиди, няколко от които липсваха. В двора стоеше момче на около 16 години. Не вършеше нищо, просто стоеше и ни гледаше.