Читать «Аферата» онлайн - страница 68

— Това е четвъртият ти въпрос.

— Не, сега просто си бъбрим. Двама офицери с един и същ чин си дрънкат глупости. Край на играта.

— Тук не разполагат с дислоцирането на отряд „Браво“. Той действа съгласно оперативни протоколи, които се съставят във Форт Браг. Само за външен оглед на шкафовете за документи ще ми трябва най-голямата призовка, която някога си виждал.

— А имаш ли някакъв общ напредък в базата? — попитах.

Не получих отговор.

— Колко време ти е нужно, за да задействаш скритото си оръжие?

— Обикновено става по-бързо, отколкото тук.

Този път аз замълчах. Тишината се нарушаваше само от дишането ни по откритата линия. Пръв се обади Мънро.

— Няма какво повече да говорим, Ричър. Достатъчно е да помислиш малко, за да си изясниш нещата. Защото и двамата знаем, че са ме изпратили тук да прикривам нечий задник. Но аз не съм от тези. Никога не съм бил.

— И?

— Доколкото съм осведомен засега, никой от нашите не е убивал никакви жени. Нито този месец, нито през ноември, нито през юни. Това е положението в момента.

29

Деверо се върна в кабинета в мига, в който затворих телефона. Май беше чакала да угасне някоя лампичка на централата в съседната стая.

— Е? — погледна ме въпросително тя.

— Не са имали обходни патрули. Никой не е напускал Келам след пристигането на Мънро.

— Че какво друго ще каже? — присви устни тя.

— Не е надушил нищо. Според него извършителят не е от базата.

— Хм.

Кимнах. Пълна мистерия. Политиката и реалният свят. Тотално объркване.

— Няма ли да обядваме? — попитах.

— После.

— Защо после?

— Защото имаш проблем. Братовчедите Маккини те чакат на улицата. Довели са си и подкрепления.

* * *

Деверо ме въведе в една ъглова стая с прозорци на двете стени. На главната улица не се виждаше жива душа. Но гледката на север към Т-образното кръстовище беше различна. Четирима души. Старите ми приятели плюс двама, които много приличаха на тях. Мръсни, дългокоси, с кожени якета и татуировки. Стояха на разклона с ръце в джобовете и безцелно подритваха камъчетата в краката си.

Първата ми реакция беше смайване и възхищение. Удар с глава в лицето е сериозна работа. Особено ако съм го нанесъл аз. Да мърдаш и говориш само няколко часа по-късно е наистина впечатляващо. Втората ми реакция беше раздразнение. Ядосах се на себе си. Бях проявил неоправдана мекушавост. Бях твърде отскоро в града, твърде нерешителен и склонен да приема животинската тъпота за смекчаващо вината обстоятелство.

— Как би желала да постъпя? — извърнах се към Деверо аз.

— Би могъл да се извиниш и да ги отпратиш.

— Друго?

— Би могъл да ги оставиш да нанесат първия удар. След това аз ще ги арестувам за непредизвикано нападение. С удоволствие ще го направя.

— Изобщо няма да ми посегнат в твое присъствие.

— Ще се скрия някъде.

— Не съм сигурен, че това ми харесва.

— Избирай, Ричър. Или едното, или другото.

Излязох на главната улица с чувството, че участвам в стар каубойски филм. Само музиката ми липсваше. Завих надясно, с лице на север, после спрях на място. Четиримата ме видяха. По лицата им се изписа изненада, заменена от радостно нетърпение. Подредиха се в една линия, от изток на запад, на метър и двайсет разстояние един от друг. Пристъпиха крачка напред, после зачакаха. На пътя за Келам бяха спрели два пикапа, малко вдясно зад тях. Боядисаният с мече, който вече познавах. Пред него друг, още по-скапан.