Читать «Аферата» онлайн - страница 64

— Кой е Бътлър? — попитах.

— Другият ми заместник, колега на Пелегрино. Бях го изпратила пред портала с нареждането да ме предупреди в момента, в който някой наруши карантината. Чака ни сериозно напрежение. Хората са изключително разстроени от убийството на Чапман.

— Но не и от смъртта на предишните две жени?

— Зависи с кого и къде говориш. Но нито един военнослужещ не е прекосил железопътната линия, въпреки че кръчмите са отвъд нея.

Не казах нищо.

— Трябва да има и други изходи — промълви тя. — Или дупка в оградата. Няма как да е другояче, нали? Дълга е поне петдесет километра и е на петдесет години. Все има слаби места, от които някой се е възползвал, за да се измъкне.

— И да се върне обратно, ако си права — добавих аз. — Някой се е прибрал в базата, изцапан с кръв до лактите, с мръсен нож и поне един патрон по-малко в пълнителя.

— Права съм — тръсна глава тя.

— За пръв път чувам някой да обявява забранена зона — казах аз. — Не и на територията на САЩ. Просто не мога да го приема.

— Аз пък мога.

В тона и изражението й имаше нещо особено.

— Какво? Нима морските пехотинци са го правили?

— Не беше кой знае какво.

— Разкажи ми.

— Поверителна информация — поклати глава тя.

— Къде се е случвало?

— Не мога да ти кажа.

— Кога?

— И това не мога да ти кажа.

Замълчах за момент, после смених темата:

— Говори ли вече с Мънро — онзи, когото са командировали в базата?

— Остави ми съобщение веднага след пристигането си — рече тя. — В знак на любезност. Остави ми и телефон за връзка.

— Това е добре, защото се налага да поговоря с него.

Потеглихме обратно. Видях същите старици на същите паянтови веранди и същите деца, яхнали велосипедите си. Видях и хора на различна възраст да пъплят в различни посоки към неизвестни дестинации. Килнатите къщи, изоставените работни места. Неизползваните трупи и ръждясалата арматура, обраслите с трева купчини пясък и тухли, пръснати, докъдето ти стига погледът. Във въздуха се усещаше някаква безнадеждност, която най-вероятно е била тук и преди сто години.

— Моите хора — промълви Деверо. — Моето място. Всички гласуваха за мен, на сто процента. Заради баща ми. Той е бил честен с тях и те са му отвърнали с обич.

— А как те приеха белите? — попитах аз.

— И те гласуваха за мен почти на сто процента. Но сега това ще се промени. Освен ако не им предложа отговорите, които очакват.

— Кажи нещо повече за първите две жени.

Молбата ми предизвика рязко натискане на спирачките. Гумите изскърцаха, скоростният лост се включи на заден. Колата измина двайсетина метра в обратна посока и свърна в страничния път, който току-що беше подминала. Беше черен, сравнително гладък и сравнително често използван. Леко изгърбен, с плитки канавки, водещ право на юг. От двете му страни се издигаха дървени постройки, които сякаш бяха останали от времето на робството. Деверо подмина първите десетина от тях, включително един празен парцел с останки от изгоряла къща, след което вкара колата в някакъв двор. Познах го веднага. Беше дворът на бедното момиче от третата снимка. С лишените от украшения уши и шия. Смайващата красавица. Видях дървото, под което се беше снимала. Видях и бялата стена, която беше омекотила светлината на залязващото слънце, придавайки на лицето й неповторимо сияние.