Читать «Аферата» онлайн - страница 59

— С униформа ли?

— Не, но приличал на военен. Освен това е носил М-16.

— Странно.

— Знам. Сякаш изграждат забранена зона около базата.

— Защо им е да го правят? Нали разполагат с огромна неприкосновена площ?

— Не знам. Но какво друго би означавало това поведение? Гонят всеки, който се доближи до оградата.

Замълчах.

— Я чакай! — сепна се Деверо. — Кого си пребил ти?

— Двама с пикап. Снощи ми се изрепчиха, а тази сутрин опитаха пак. Реших, че им е станало навик.

— Опиши ги!

— Мазни и мръсни, дълги коси и татуировки.

— С черен пикап, боядисан с мече?

— Аха.

— Това са братовчедите Маккини. В един съвършен свят би трябвало редовно да ядат бой, поне веднъж седмично. Този път няма да бъдеш санкциониран. Приеми го като благодарност за пълните ти признания.

— Но?

— Но не го прави пак и си пази гърба. В момента със сигурност са събрали цялата фамилия и кроят планове как да си отмъстят.

— Много ли са?

— Десетки. Но не се безпокой. Поне засега. Ще им трябва време да се организират. Никой от тях няма телефон, не знаят как да го използват.

В този момент се раззвъняха телефоните в целия участък. Откъм стаята на дебелата диспечерка долетяха разпокъсани фрази, произнесени по радиостанция. Миг по-късно самата тя се изправи на прага. Задъхана, протегнала ръце за опора в рамките.

— Обади се Пелегрино — докладва тя. — Намира се при разцепения дъб, близо до къщата на Кланси. Имаме нов случай на убийство.

25

Двамата с Деверо инстинктивно погледнахме към папката на бюрото. Към трите снимки в нея скоро щеше да се присъедини и четвърта. Още една визита при опечалени роднини. И най-трудното — поредната молба за наскоро направена снимка.

После тя колебливо ме стрелна с поглед.

— Дължиш ми го — казах. — Трябва да присъствам на огледа, просто да видя за какво се самоубивам.

Тя се поколеба още миг, после кимна.

— Окей.

Скочихме и хукнахме към колата й.

Къщата на Кланси се намираше на петнайсет километра североизточно от града. Прекосихме притихналия прелез и изминахме около километър и половина по посока на базата Келам. Отвъд железопътната линия. Тук пътят нямаше нито банкет, нито канавки. Вероятно защото канавките се бяха запълнили, а банкетът беше потънал. Равното поле започваше направо от асфалта. Появиха се стари къщи в занемарени дворове с ниски хамбари и паянтови навеси. На верандите седяха възрастни жени, които наблюдаваха дрипави хлапета, яхнали велосипеди. По черния път пъплеха камиони, а покрай него крачеше самотна жена с плетена кошница в ръка, очевидно тръгнала на пазар. Всички лица, които видях наоколо, бяха черни. Всяко място си иска подходящите хора, както ме бяха информирали братовчедите Маккини. Дълбоката провинция на щата Мисисипи през 1997 г.

После Деверо излезе на шосе с две платна. Къщите останаха зад нас. Тя настъпи газта и колата моментално реагира. Неслучайно „Шеви Каприс“ беше любимата кола на всички ченгета, най-добрата оферта в стил ако. Какво ще стане, ако сложим мотор на корвет в една голяма семейна кола? Ами ако поставим и подсилено окачване? Ако й сложим дискови спирачки и увеличим максималната й скорост до 220 километра в час? Екземплярът на Деверо беше доста стар и износен, но въпреки това вървеше добре. Гумите подскачаха по грубата настилка, каросерията доста се клатеше, но въпреки това стигнахме много бързо до мястото, към което се бяхме насочили.