Читать «Аферата» онлайн - страница 182

— Ти съгласна ли си?

— Те знаят правилата. Ако се придържат към тях, няма да им създавам неприятности.

После телефонът иззвъня. Деверо рязко се завъртя и погледна към вратата. Явно за пръв път го чуваше да звъни. Което беше напълно възможно.

— За мен е — казах аз и се надигнах от масата.

Беше Мънро.

— Разполагам с транспортните детайли, ако те интересуват — каза той. — Както знаеш, Рийд Райли вече няма кола. Уредил е да вземе служебна — едно от онези безлични превозни средства, боядисани в масленозелено. Ще шофира лично, а единственият пътник ще бъде баща му. Гаражът е получил заповед колата да бъде готова точно в осем.

— Благодаря — рекох. — Добре е да го знам. Има ли определен час на прибиране?

— Да, единайсет вечерта. Неофициално. Заповедта е по-скоро устна, но ще бъде изпълнена. Една-две бири ще изглеждат нормално. Всичко над тях ще бъде смущаващо. Това е идеята. Което означава, че изтеглянето в обратна посока ще започне някъде около десет и половина. Самолетът на сенатора трябва да бъде готов в полунощ.

— Добре е да го знам — повторих аз. — Благодаря ти. Той пристигна ли вече?

— Да, преди двайсет минути. На борда на служебен лиър.

— Циркът започна ли?

— Ще започне след около час.

— Ще ми дадеш ли бележките си от разпитите?

— Защо?

— Искам да проверя едно-две неща. Можеш да ми ги донесеш в ресторанта през онези десетина минути, когато сенаторът ще е ангажиран.

Мънро прие. Оставих слушалката и се върнах на масата. Но само за да установя, че Деверо се готви да тръгва.

— Съжалявам, но трябва да се връщам на работа — рече тя. — На шията ми висят три неразкрити убийства.

След тези думи тя ме заобиколи и тръгна към изхода.

Остана ми чакането. Използвах част от времето за разходка. Описах широк кръг около участъка и навлязох в празното пространство зад главната улица от обратната страна. Релсите вляво от мен бяха тихи. Магазините и баровете отдясно бяха отворени, но клиенти липсваха. Във всички барове работеха чистачки. Чернокожи жени над четирийсет, приведени над кофи и парцали и надзиравани от собствениците, които очевидно бяха възбудени от предстоящата визита на американски сенатор, който дори можеше да се отбие при тях. Най-голяма беше суматохата в „Бренънс“. Разместваха се маси и столове, зареждаха се хладилници, изхвърляше се боклук. Дори миеха прозорците.

Финансовата къща срещу „Бренънс“ не даваше признаци на живот. Там беше работила Шона Линдзи преди смъртта си. Бяха я заместили с друго младо момиче — не толкова хубаво, но вероятно също толкова добро в боравенето с цифри. В момента то седеше на високо столче зад плота. Над главата му светеше неоновата реклама на „Уестърн Юниън“. Имах още време за губене и изведнъж реших да се отбия. При отварянето на вратата момичето вдигна глава и ме дари с любезна усмивка. Сякаш наистина се радваше да ме види. По всяка вероятност бях първият й клиент за деня.

Попитах как работи системата и след известни разяснения започнах да схващам, че с едно вдигане на телефона мога да разпоредя на банката си да ми изпрати пари до всеки от разпръснатите из цяла Америка офиси като този. За това ми трябваха паролата на банката и някакъв документ за самоличност. Да не забравяме, че все още беше 1997 година, когато нещата бяха по-прости. Знаех, че Пентагонът работи с широк кръг банкови институции, защото трийсет хиляди човека на едно място са отличен пазар. Реших да прехвърля сметката си в някоя от тях веднага след като се прибера във Вашингтон, да си запиша телефона и да регистрирам парола. Просто за всеки случай.