Читать «Аферата» онлайн - страница 180

В рамките на една-две секунди дебелакът репетира някакъв отговор, но в крайна сметка не откри такъв, обърна се и тръгна обратно. В същия момент дочух телефонен звън. Доста приглушен, защото идваше иззад затворената врата на ресторанта. Изпреварих сервитьорката буквално с една крачка и вдигнах слушалката.

78

Беше Франсис Нили, която се обаждаше от служебния си телефон във Вашингтон.

— Баутън е име, което се среща доста рядко — обяви тя.

— Стан Лаури ли ти каза това?

— Не. Стан искаше да разбере дали няма връзка с Джим Баутън, прочутия питчър. И вероятно има, защото тази фамилия действително е особена. Но моето заключение дойде след един час упорита работа. Не открих никакви Баутън, да не говорим за Алис Баутън. Като ти казвам това, трябва да имаш предвид, че успях да се върна само три години назад в архивите на морската пехота. Което автоматично я пропуска. А ако е била уволнена дисциплинарно, тя едва ли е успяла да получи същата работа и възнаграждение на друго място, до което бих могла да получа достъп.

— Най-вероятно живее в някой паркинг за каравани, който обаче едва ли е близо до Пендълтън — казах аз. — Сигурно се е преместила, защото Южна Калифорния е скъпо място за живеене.

— Свързах се с ФБР и с една позната, която работи в личен състав на Министерството на отбраната. А Стан влезе във връзка с някакъв свой приятел банкер, който ще се заеме с цивилната част, макар да не е сигурно дали тя има някаква банкова сметка. Особено ако наистина се окаже, че живее в каравана. Но както и да е. Просто исках да ти кажа, че правим всичко възможно. Ако открием нещо, ще ти се обадя.

— Кога по-точно? — попитах аз.

— Довечера, надявам се.

— Ще бъде добре, ако го направиш преди осем.

— Стига да мога.

Прекъснах връзката и реших да остана в ресторанта за обяд.

Десетина минути по-късно се появи и Деверо. За да обядва, разбира се. А може би и за да ме види. Изправи се на прага, със светлината зад гърба си. Ореол в косите. Ризата й беше леко прозрачна и това ми позволи да видя очертанията на талията й. Или по-скоро да я почувствам. Защото вече я познавах. Както познавах и извивката на гърдите й.

Тя улови погледа ми и тръгна към мен. Аз изритах насрещния стол навън. Тя седна заедно с ореола. На лицето й се появи усмивка.

— Как мина сутринта ти?

— Първо кажи как мина твоята — отвърнах.

— Доста напрегнато.

— Някакъв напредък?

— С кое?

— С трите неразкрити убийства.

— По всичко личи, че армията вече ги е разкрила — каза тя. — Ако споделят информацията си с мен, със сигурност ще направя нещо.

Замълчах.

— Какво? — погледна ме въпросително тя.

— Не ми приличаш на човек, който изгаря от нетърпение да открие извършителя.

— В какъв смисъл?

— Армията вече е обявила, че е цивилен.

— Това е разбираемо.

— Знаеш ли кой е?

— Моля?

— Знаеш ли кой е?

— Намекваш ли нещо?

— Ясно ми е как стават тези неща. Някои хора просто не можеш да ги арестуваш. Например мисис Линдзи. В случай че е превъртяла и е взела правосъдието в свои ръце. Тоест гръмнала е някого. Няма как да я арестуваш за подобно нещо.

— Какво искаш да кажеш?