Читать «Аферата» онлайн - страница 150

— Нещо запъна, а? — подхвърлих.

Той продължаваше да мълчи.

— Не съм ти оставил никакво съобщение — рекох. — Просто си уредих среща чрез човека, който отговаря за работния ти график. Това беше всичко. Не посочих причина. Само казах, че искам да се срещна с теб днес по обед. Споменах за имена и за „Свободните граждани на Тенеси“ само по време на един отделен разговор с генерал Гарбър. Който ти очевидно си прехванал.

Съскащата тишина в офиса промени тона си. Стана по-глуха и по-заплашителна. Кънтяща тишина.

— Някои неща не са лъжица за твоята уста, синко — рече Фрейзър.

— Може би — кимнах аз. — Признавам, че не съм наясно какво точно се е случило в първата милиардна част от секундата след Големия взрив. Не ме бива много в квантовата физика. Но мога да се справя с много други неща. Например с Конституцията на Съединените щати, която познавам отлично. Да си чувал за Първата поправка? Тя гарантира свободата на печата. А това означава, че всеки журналист има право да се приближава до всяка ограда, която си хареса.

— Въпросният човек е бил член на някаква радикална група в колежа си.

— Заключението ми е, че си проявил мързел. Години наред си целувал задника на Карлтън Райли и никак не ти е било по вкуса да го заменяш с нов задник. Особено пък в този момент. Защото това би означавало да си свършиш проклетата работа.

Не получих отговор.

— Второто човешко същество, убито от твоите шибаняци, е едно непълнолетно момче, което мечтаеше да постъпи в армията — продължих аз. — Било е на път за базата, за да подаде заявление. Майка му се самоуби същата нощ. Знам го, защото ги видях с очите си. Първо него, а след това и нея.

Мълчание.

— Това те прави двойно по-арогантен. Първо си въобразяваш, че няма да разгадая гениалната ти схема, а когато успявам, решаваш, че сам ще се справиш с мен. Без чужда помощ, без подкрепления, без арести. Ти и аз, само двамата. Тук и сега. Това ме кара да ти задам и един последен въпрос: наистина ли си толкова тъп?

— И аз искам да ти задам един въпрос — наруши мълчанието си Фрейзър. — Въоръжен ли си?

— Облечен съм в парадна униформа — отвърнах. — В устава пише, че към тези униформи не се полага лично оръжие.

— А ти наистина ли си толкова тъп?

— Не очаквах да попадна в тази ситуация. Не мислех, че ще стигна толкова далеч.

— Ще ти дам един съвет, синко: мечтай за най-доброто, но се готви за най-лошото.

— Имаш ли пистолет в чекмеджето си?

— Имам два.

— Ще ме застреляш ли?

— Ако се наложи.

— Намираме се в Пентагона! Зад онази врата има трийсет хиляди души с военна подготовка, които знаят как да реагират на стрелба. Не е зле предварително да обмислиш какво ще им кажеш.

— Нападнал си ме.

— Защо ми е да го правя?

— Защото си бесен на някой, който е застрелял едно грозно черно хлапе някъде там, в пустошта.

— На никого не съм казвал, че хлапето е грозно или черно. Най-малкото по телефона. Следователно си получил тази информация директно от приятелчетата си в Тенеси.

— Това вече няма значение. Заповядал съм ти да напуснеш, но ти си отказал и си ме нападнал.

Изтегнах се в стола за посетители. С опънати крака и увиснали надолу ръце. Стана ми толкова хубаво, че чак ми се доспа.