Читать «Аферата» онлайн - страница 16

Отбих се да хапна в една закусвалня на седем-осемстотин метра от центъра. Бъркани яйца. Плюс кафе, разбира се. Почувствах се достатъчно интегриран — както визуално, така и по поведение. В салона имаше шестима посетители. Всичките цивилни, без изключение мъже, с дълги и чорлави коси, много далеч от военните представи за спретнат вид. И шестимата бяха с шапки на главите. Истински мекици с остатъци от името на някаква фирма за селскостопанска машинария. Или пък на друга, занимаваща се с търговия на семена. Запитах се дали и аз не трябва да се обзаведа с такава шапка. Досега не бях се сетил, а и в магазина за употребявани армейски вещи липсваше подобен артикул.

Довърших закуската си, платих на сервитьорката и тръгнах гологлав към мястото, където пристигаха и потегляха автобусите на „Грейхаунд“. Купих си билет и седнах на една от дървените пейки. Трийсет минути по-късно вече бях в задната част на автобуса, който пътуваше на югозапад.

7

Пътуването беше посвоему страхотно. Разстоянието не беше безкрайно, а по-скоро обратното — незначителна отсечка от огромния континент, дълга едва пет-шест сантиметра от картата на САЩ на лист А4. Автобусът го преодоля за шест часа. Гледката зад стъклото сякаш изобщо не се променяше, но в края на пътуването беше съвсем различна от тази в началото. Мемфис беше хубав град с ниски сгради в пастелни тонове, наблъскани плътно от двете страни на мокри улици, някак странен и кипящ от необяснима активност. Слязох на автогарата, изправих се под ярката светлина на следобедното слънце, послушах пулса на хората, заети с работа и забавления, а след това поех на югоизток със слънцето, кацнало на дясното ми рамо. Широкият път, водещ към покрайнините на града, беше първият ми приоритет, а вторият — да открия място, където да хапна.

Неусетно се озовах в нездравословен квартал, в който преобладаваха заложни къщи, порно магазини и съмнителни адвокатски кантори. Тук едва ли щях да намеря превоз. Шофьорът, който би ме качил на някое шосе, никога не би спрял в тази част на града. По тази причина размених местата на приоритетите си и се заредих с храна в едно кафене с мазни прибори по масите. После продължих пътя си. Трябваше ми кръстовище с пътен знак — някой голям зелен правоъгълник със стрелка, под която пише Оксфорд, Тюпълоу или Кълъмбъс. От опит знаех, че никой не може да сбърка намеренията на човек с вдигнат палец под подобна табела. Обясненията са излишни. Не е необходимо шофьорът да спира и да те пита закъде си, което е добре. Хората не обичат да казват „не“ право в очите, те просто не спират. Така се избягва неудобството.