Читать «Омагьосано странство» онлайн - страница 17

Хол започна да вършее. Искаше да привърши бързо, защото, въпреки че бе проверил къде се намират членовете на семейството, не искаше да бъде разкрит. Избра най-добрите класове, овърша ги и ги прибра в сака, който носеше.

Навън, около нивата, под есенното слънце крякаха сойки. В горичката златистите листа на орехите контрастираха на сивотата на дъбовете. Катериците се разхождаха нагоре-надолу, събирайки зърна. Гиб си помисли колко много обича есента. За него тя беше най-хубавият сезон. През тези меки, горещи, ясни дни, земята се изпълваше с плод и всеки се чувстваше доволен от спокойствието, което настъпваше. Това беше момент за отмора, преди студът и снегът отново да обгърнат всичко. Той знаеше, че тази година ще е добре запасен за зимата. Беше събрал сандъци с орехи и пшеница, сухи плодове и добри запаси от корени и семена. През следващите няколко дни трябваше да слезе до блатото и да размени малко сушена риба с Гиб, може би и със Стария Друуд или пък с някой друг от блатото. Докато мислеше за това, внезапно се сети, че от много време не се бе виждал с Гиб и му се прииска да им се отдаде възможност пак да си поговорят.

Вдигна чантата. Оказа се по-тежка, отколкото очакваше. Класовете бяха повече, отколкото възнамеряваше да събере. Намести сака на рамото си и прецени, че ще може да се справи. Когато достигна до края на нивата, спря и се ослуша. Изглежда нямаше никой. Прехвърли тежката чанта през оградата и самият той я прескочи. След това сграбчи чантата и забърза към горите.

Едва тогава се почувства на сигурно място. Никой не можеше да го улови в гората. Той познаваше всяка педя от нея на мили от тук. Отправи към огромното кухо дърво, като за целта промени малко посоката си. Докато вървеше, очите му без много усилия или внимание търсеха и отбелязваха много различни неща — искрящото тъмночервено на узрелите къпини; черният глог, отрупан с малки гроздчета от плодове, които щяха да стават за ядене при настъпването на студовете; натежалите от плод лози, замаскиращи дърветата, около които се увиваха; сребристото блещукане на изхлузилата се змийска кожа, останала от лятото, вече наполовина покрита с опадали листа.

След около половин час той достигна до дъба — един гигант, който премерен в основата си беше около десет фута в диаметър. В стъблото му на около двадесет фута височина се виждаше дупка с широчина около два фута. За да се достигне до нея, в дървото бяха забити колчета, които оформяха нещо като стълба.

Куун не се виждаше никъде. Вероятно изследваше нещо някъде навън. По това време на деня, беше твърде необичайно той да е вътре и все още да спи.

Хол облегна чантата с пшеницата на дъба, изкачи се по стълбата, промъкна се през отвора и отново слезе надолу по други колчета, разположени във вътрешната част на дъба.

Той бе издълбан отвътре и около кухината, която се оформяше, имаше стена не по-дебела от един фут. Някой ден, помисли си Хол, вятърът може би щеше да го отнесе и тогава той трябваше да си търси нов дом. Но засега вятърът не беше силен. Тук, навътре в гората, многобройните дървета му пречеха да навлезе. Предпазваше го и планинската верига, която спираше преобладаващия западен вятър. Кухината се простираше на около двадесет фута над отвора и на много места кората бе пробита, за да може слънчевата светлина да я осветява. Подът бе направен от изгнило дърво, което се бе натрупало с годините.