Читать «Къщата» онлайн - страница 146

— Възнамерявате ли да се съберете със Скот?

Тя кимна.

— Ние наистина много се обичаме. А когато имаше нужда от утеха…

— Знам — отвърна Нат. — Скот се обърна към вас. — Той замълча, а после продължи: — Искам да ви попитам само от любопитство: понякога вие ходехте в къщата му късно през нощта и прибирахте колата си в гаража, нали?

— Фред винаги си тръгваше рано. От време на време посещавах Скот.

Тина се разплака. Нат не разбра дали го направи, защото осъзна колко сериозно е положението й, или защото не успя да се измъкне.

— Къде е Скот сега?

— На път за Колорадо. Ще се срещнем в дома на брат ми.

— Очаквате ли да ви се обади, преди да пристигне?

— Не. Решихме, че е по-добре да изчакаме. Според него семейство Карпентър имат достатъчно връзки, за да уредят телефонът в колата му да се подслушва.

Нат и помощниците на областния прокурор обсъдиха сериозно показанията на Тина.

— Естествено, имаме основания да поискаме да се свикат съдебните заседатели. Но ако Тина се придържа към версията, че Коуви й е дал пръстена, след като го е намерил, а тя може би вярва в това, не разполагаме с нищо друго, освен с факта, че е излъгал за него — заяви един от тях. — След смъртта на съпругата му Коуви е станал собственик на пръстена и е негово право да го даде, на когото си ще.

Мобифонът в джоба на Нат иззвъня. Обаждаше се Уолтър Ор.

— Е, какво точно желаете да знаете за лодката? — попита той, а гласът му звучеше тържествуващо.

Този пък се опитва да се прави на интересен, помисли си Нат.

— А вие какво можете да ми кажете?

— Обикновена моторница, дълга шест-седем метра. На палубата има човек, който се припича на слънцето.

— Сам? — попита Нат.

— Да. Като че ли пред него има остатъци от храна.

— А на лодката пише ли някакво име?

Отговорът беше точно този, който Нат се надяваше да чуе.

— „Играчката на Вив“ — отвърна Ор.

101

Преди да кацне, самолетът обикаля над летището в Логан десетина минути. Адам изхвърча навън и хукна по коридора към изхода. На гишето за коли под наем имаше дълга опашка. Изминаха още десет минути, докато получи необходимите документи. Обади се на Помили, че вече тръгва.

Тя съвсем се беше объркала. Каза му:

— Държа фенерчето и се опипвам да запаля свещите. Токът спря току-що. Не, всичко е наред. Отново го пуснаха.

Адам бавно напредваше по претовареното шосе, което минаваше през Съмър Тънъл. В девет без петнайсет вече беше на шосе №3, водещо към Кейп Код.

Гласът на Помили звучеше съвсем спокойно, мислеше си Адам, като се мъчеше да си дава кураж. Дали не трябва да позвъня на Елейн и да я помоля двамата с Джон да постоят при нея, докато се прибера вкъщи?

Не. Помили никога няма да ми прости, че съм го направил.

Но защо имам отвратителното чувство, че нещо не е наред?