Читать «Дори да си отидат» онлайн - страница 10

— Станало ли е нещо?

— Обичайните истерии.

— Да се отбия ли после при теб?

— Казах ти, утре! Пък и тя сигурно няма да ти остави сили за мен — отвърна момичето все така заядливо и се шмугна в насрещната врата, където обитаваше едно малко, артистично обзаведено жилище.

Президентшата го посрещна в леглото, свита на кравай; извика:

— Жорж, ще полудея! Ако вече не съм полудяла.

Той се ухили в пресилено лъчезарно:

— Мадам, ако една жена не е способна да полудява от време на време, тя не заслужава това свято име.

— Жорж, този път е сериозно! — рече тя и се обърна по гръб, измъкна се нагоре по възглавницата с видимо облекчение от неговата поява.

— Разбира се. Нима съм казвал някой път, че не е било сериозно?

Той винаги се съгласяваше в началото с пациентите си, опровергавайки ги само с едно показно безгрижие, което им действуваше наистина успокояващо. И сега успя да задържи на лицето си този израз, въпреки че вътрешно продължаваше да кипи от ужилвалото на художничката. А сякаш, за да й даде право, сякаш да си вземе от господарката онова, което бе му отказала робинята й, той седна на кревата и безцеремонно отметна атлазената завивка, заканвайки се на робннята: Не, скъпа, това, че си ми била любовница, няма да те отърве, когато тая тук бъде пометена от вихрушката, гладуващите ти колеги ще те изядат заедно с картините ти. Само аз мога да те спася, пък аз ще си помисля дали да го направя…

Президентшата бе лъснала пред него гола до над пъпа, защото нощницата й бе се усукала около гърдите. Той прекара длан по гладкия й корем и хълбоците й затрепераха като на преуморен кон. Тънките, избледнели вече шевове на козметичните операции, отстранили излишъците от корема и бедрата й, също затрепераха като паяжини.

— Студено ми е! — изохка тя.

Импулсът на Зентано обаче бе угаснал при вида на познатата многократно рязана голота.

— Мадам, защо една великолепна жена като вас трябва да прибягва до медицината, за да я стопля?

— Жорж, остави шегите! Става нещо страшно. Започнах да си говоря сама. Остарявам ли?

Въпросът й бе изречен с целия ужас на действително остаряващата жена.

— Дай боже всекиму да остарява така, мила. — Един психиатър бе длъжен да умее да говори нежно дори и на такива тънкоусти и дългокоси физиономии. Той я покри отново, събра гальовно ръцете й в шепите си. — Има ли още нещо? Това, че си говорим сами, не е най-лошият вариант. В края на краищата с кого другиго да разговаря човек откровено освен със себе си?

Без малко щеше да изтърве: „с кого другиго в тая страна“, но преглътнатото все пак не наруши самообладанието му. Тя боязливо се озърна, попита шепнешком:

— Не усещаш ли някакво присъствие? Като че ли има някой в спалнята.

Той рефлективно огледа грамадното, красиво обзаведено помещение. Тук нямаше парвенющината на президентската спалня, тук бе вилняло вещото въображение на художничката-робиня. Президентшата не спеше като мъжа си в императорски и кралски стилове.

— Госпожо, освен може би присъствието на една висша форма на цивилизацията друго не усещам.

— Именно! — рече тя с нов пристъп на треперене и той се позасмя, стисна ръцете й.