Читать «Дори да си отидат» онлайн - страница 8

— За съжаление лекарят на президента е също толкова свободен — отвърна сдържано Зентано. Възпитаван в изящество и внимание към човека, той възприемаше като лична обида просташкия жаргон, с който диктаторът понякога искаше да се покаже демократичен, близък до народа. И всеки път недоумяваше как е възможно и защо този живот да търпи да го обяздват такива нищожества.

— Екселенц, пийнете още чашка уиски и си лягайте! От друго сега не се нуждаете. Пък аз ще помисля как заедно да запушим устата, чийто глас ни е неприятно да слушаме. Позволете ми сега да си отида.

— Благодаря ти, Зентано — отвърна бащински президентът, хванал се вече за бутилката. — Чудесно момче си ти!

2

Психиатърът извървя дългите коридори до жилището си в оная неприятна среднощна будност, която те кара сам да си задаваш неприятни въпроси. Чудесното момче доктор Зентано! На неговата възраст всичко чудесно вече е отишло по дяволите, но той, макар и начетен човек, макар преди малко да бе се позовал тъкмо на възрастта, продължава да се залъгва. Все още се утешава с обстоятелствата и вярва, че чудесното ще се върне, щом успее да се измъкне от тоя проклет дворец, където е затворен като легендарния майстор Дедал, с пречупени от тиранина нозе, в безизходен лабиринт. Където не му остава друго, освен като Дедал търпеливо, перце по перце, да си слепи крила, за да отлети към свободата.

Перцата са думите на бъдещата му книга. Изписани грижливо, с неразгадаеми за другиго стенографски сигли, те разказват за покварата в този дворец. С насладата на отмъщението изобразяват физиологическото и душевно уродство на диктатора и хората около него. Книгата е готова и лежи на сигурно място в града. Ще я издаде на другия ден след падането на режима, за да плати свободата си. И да забърше с нея петната от фирмената си табелка.

Аз съм лекар, повтаряше си той, щом излезеше от спалнята на президента или хистеричната му съпруга, аз нямам право да отказвам помощ никому, лекарската клетва ме задължава… И го казваше още на заседателите на бъдещия революционен трибунал, които неизменно го очакваха в коридора. Но патосът на безгласната самозащита не заглушаваше въпроса, който трибуналът не пропускаше да му зададе: „Задължава ли клетвата години наред да лишаваш от компетентната си помощ хиляди хора, предоставяйки я само на двама-трима изверги?“ В отговор на този въпрос той произнасяше после нескончаеми речи — в клозета, преди да заспи, в сънищата си.

И какво постигна сега? — запита се доктор Зентано още с първите си самотни крачки в коридора. Току виж, превърнал те и в сводник — да му търсиш достойни за влюбване момичета! Или пък това, че той, обладан от идеята да приложи някъде енергията си, ще измисли край бутилката с уиски няхоя нова реформа. Някоя от любимите му реформи, които обикновено пращаха в затворите стотици хора и дозабъркваха разрухата в страната… Но не важеше ли и тук старата максима: колкото по-зле, толкова по-добре? И не е ли наистина време да престанеш да отказваш съдействието си на Строс? Вярно, той бърза, защото не се е досетил или не е посмял да напише пък своята книга, но той все още се ползва с доверието на генералите, а ти пък знаеш как да ги извадите от строя, как да ги пратите за по-длъжко време в болницата. Защо сами да не излезете начело на борците против режима? Докога ще чакаш, докато Бико ти види сметката?…