Читать «Дори да си отидат» онлайн - страница 9

Зентано бръкна под сакото си, но ръката му веднага пусна дръжката на пистолета, извади писалката от вътрешния джоб. Фигурата, изскочила от нишата край неговия апартамент, бе позната на всичките му сетива. Той насочи писалката.

— Горе ръцете!

— Жорж — отвърна младата жена шепнешком. — Веднага при мадамата.

— Уф — изпъшка Зентано, протегнал ръка към кръста й. — Рекох, че идваш при мен, и вече ти се зарадвах.

— Бягай! Бягай при нея, че пак е пощръкляла!

Той преодоля съпротивата й и за секунда я притисна към себе си, сякаш търсеше опора. После мълчаливо тръгна до нея към другото крило на двореца. Действително бе й се зарадвал. Не защото обичаше кой знае колко тази жена — тя му действуваше облекчаващо със сходната си съдба.

Президентшата, която силно се престараваше в традиционната за президентските жени роля на муза за всички изкуства в страната, бе отвлякла прели няколко години тази талантлива художничка от националния театър, където тъкмо бе започнала кариерата си на сценограф. Бе й дала статут на компаньонка и съвстничка, но отделно й заплащаше уроците по рисуване, които вземаше при нея по препоръка на самия Зентано. Бе й предписал рисуването като целебно средство за разстроените й нерви. Президентшата плащаше и още една заплата на компаньонката си за длъжността „заведущ тоалета и украсата в двореца“ и с цялата тази щедрост бе я оковала в същите робски вериги към себе си. Сама му я прати и за любовница, почти със заповед, вероятно за да обезопаси но този начин останалите двама души, на които имаше доверие — астрологът й беше твърде стар, за да се нуждае от подобни грижи.

Двамата се подчиниха и безстрастно влязоха в прегръдката на една удобна, защото ги предпазваше от дворцовите интриги, официална любовна връзка. Дълго се дебнаха, докато накрая се умориха, без обаче да станат откровени докрай. Откровени един към друг бяха само с телата си, които издаваха търсенето на топлина, потребността от съюзник. Иначе и любовните им срещи, както и тази сега, преминаваха почти в мълчание, защото и двамата все още не знаеха какво и колко докладва другият на общите им господари. Най-многото, което си позволяваха, бе да пуснат някой епитет по техен адрес, но такива малки дързости в тая държава бяха позволени на художниците и лекарите.

— Ела и ти — предложи Зентано пред покоите на президентшата.

— Не. За тая нощ ти я подарявам.