Читать «Няма да се уплаша от злото» онлайн - страница 19

— Да, резултатът наистина е впечатляващ. Но, скъпо дете, трябва да се внимателна. Не е престъпление да се обличаш секси пред Йохан — това си е чисто милосърдие, старецът и без това няма много радости в живота, пък и няма с какво да те изплаши, като се има предвид състоянието му.

— Той никога не ме е плашил, сър. През всичките години, откакто работя за него, само ме е докосвал по ръката. Обича да ме посреща с пиперливи забележки относно предизвикателното ми облекло и аз не пропускам да го срежа и да го заплаша, че ще се оплача на мъжа ми, което го кара да се смее. Отношенията ни са невинни като неделно училище.

— Не се и съмнявам. Но трябва да си внимателна, когато идваш и си тръгваш от работа. И не говоря само за това, че трябва да избягваш изоставените зони. С този начин на обличане и с привлекателния ти вид те дебне опасност навсякъде. Не го ли осъзнаваш? Мъжът ти не ти ли го е казал?

— Но аз внимавам, сър. Зная какво може да ми се случи, гледам редовно новините. Не ме е страх. Винаги нося със себе си три нерегистрирани и незаконни оръжия — и умея да боравя с тях. Шефът ми ги купи, а охраната му ме научи.

— Хъм. Като представител на закона съм длъжен да докладвам за това. Но като обикновен човек, който знае каква опасна джунгла е този град, ти се възхищавам. Дано наистина да знаеш как да ги използваш. И да имаш куража да го сториш, ако стане необходимо. Надявам се, че след като се защитиш, ще си достатъчно благоразумна да напуснеш мястото по най-бързия начин и да не съобщаваш за инцидента на полицията. Но всичко това зависи твърде много от случая.

— Боя се, че сте прав. Сър, след като сте мой адвокат, всичко, което ви казвам, остава помежду ни, нали?

— Да. Съгласна ли си да бъда твой адвокат?

— Ами… да, сър.

— Чудесно, значи вече съм. Разговорът ни ще бъде конфиденциален. Продължавай.

— Сър, една нощ ме повикаха по спешност в кръводарителския център. Бях сама, Джо не беше у дома. Не се разтревожих, често ми се налага да прескачам до центъра по всяко време. Държа моето любимо миткало в апартамента, качвам се на него и не го напускам, докато не стигна болницата. Но… знаете ли онази стара болница в западните квартали, казва се „Милосърдната Дева“?

— Боя се, че не.

— Няма значение. Истинска руина, строена е преди времето, когато властите се отказаха да гарантират сигурността на хората по улиците. Няма автомобилен асансьор, нито възможност за паркиране в сградата. Само ограда и пазачи при вратата. И значи се случи, когато излизах. Мръсникът се бе стаил между паркираните коли и ми се нахвърли. Не зная дали искаше чантата, или мен, защото не се забавих, за да разбера — нямам представа дори дали беше мъж, или жена…

— Което е по-малко вероятно…

— Но не е изключено. Шокова граната с лявата ръка в лицето и изстрел с дясната. Дори не проверих дали е мъртъв. Метнах се в колата и право вкъщи. Не съобщих в полицията, не казах дори на Джо, не съм го разказвала на никого досега. — „Но ми трябваше тройна доза наркотол, за да спра да треперя, макар че не в това е въпросът, нали?“