Читать «Царството на злото» онлайн - страница 9

— Да, да — нетърпеливо каза той. — Много мило от твоя страна.

— Ще трябват хора, за да го пренесат до замъка — допълни тя. — Дядо ти каза, че ще събере достатъчно хора, за да пренесат носилка до скалите край реката. Когато тръгнах, ругаеше страхотно, защото мъжете се бяха разпръснали по различни работи и щяло да мине време, докато ги събере.

Монахът, който водеше коня за юздата, се приближи и застана до Харкорт.

— Ако смяташ да отидеш на кон през дефилето до къщата на воденичаря — предупреди го абатът, — много внимавай. Пътеката е неравна и стръмна.

— Аз познавам добре пътя — обади се Йоланда. — Ще ти го показвам. Мога да седна зад теб.

Харкорт я погледна. Беше в овехтяло наметало, с вдигната качулка, изпод която се подаваха светли като лен кичури коса. Лицето и бе мъничко и мършаво, очите и се синееха като метличина. Ръцете и бяха загрубели от работа. Беше я виждал и по-рано, познаваше я, знаеше и странната и история, но сега за първи път я разгледа внимателно.

— Добре — каза той. — Качвай се зад мен.

Харкорт скочи на седлото, пое юздата с едната си ръка, а другата протегна към нея. Тя я хвана и той се изненада от силата и. Подхвана я и момичето се метна на коня зад него. Монасите ахнаха.

Харкорт потупа коня по шията, дръпна юздата и го насочи към вратата. На излизане се обърна и махна за довиждане на абат Гай. Йоланда се хвана здраво за него и попита:

— Видя ли ги тези мръсни монаси? Как се опулиха, като зърнаха малко гол крак!

— Не са свикнали да виждат такива неща — засмя се Харкорт. — Не ги съди много строго.

— Пътеката към реката и къщата на воденичаря беше стръмна и се виеше между големи камъни, откъртили се от надвисналите скали. На места тя следваше потока, чиято вода едва покриваше копитата на коня; другаде се спускаше по стръмни склонове, които животното преодоляваше с плъзгане. А тук-там съвсем изчезваше и Йоланда трябваше да показва пътя.

— Казваш, че вуйчо ми дошъл у вас — рече Харкорт. — Откъде дойде?

— По моста.

— Искаш да кажеш от Пустата земя!

— Така изглеждаше — съглася се тя. — Когато го видях, идваше по моста. Едвам ходеше. Реших, че е пиян. На няколко пъти пада, но успяваше да стане и да продължи. Помислих си колко е грозно да е толкова пиян. После си рекох, че може и да не е пиян, Ами ако е ранен или болен? Тогава извиках Джийн, баща ми, и той дотича, по-точно докуцука, той иначе не може. Заведохме го у дома. Отначало баща ми не го позна. Каза, че бил остарял — затова не можал веднага да го познае. Щом разбрахме кой е, тръгнах към замъка да съобщя новината.

— Вуйчо ми каза ли нещо? Може ли въобще да говори?

— Само фъфлеше. Краката едва го държаха. Вървял е само благодарение на силната си воля. Нямаше рани. Не видях никаква кръв. Сигурна съм.

— Казваш, че фъфлел. Значи се е опитвал да говори.

— Май не. Просто издаваше някакви звуци.

— И отначало Джийн не можал да го познае?

— Косата му е бяла — каза Йоланда. — Когато Джийн го видял последния път, била черна, само тук-там посивяла.

— На мен ми прилича на старец.