Читать «Царството на злото» онлайн - страница 7

— Не съм сигурен — каза Харкорт. — Варварите са хора и срещу тях ще се бием като срещу хора — стомана срещу стомана. При Злото съществата са противни. Те се бият със зъби и нокти. Дъхът им е отвратителен. При тях няма честни удари. И трудно могат да бъдат убити. Ти ги съсичаш, а те не падат. Повдига ми се от тях и от техния начин на бой.

Абатът се наведе напред.

— В онова последно нападение загубихме много добри братя и почти всичко, което притежавахме. Всичко се забравя, но като се сетя за това, едно нещо изплува в паметта ми. Един предмет, който не беше от голямо значение. Може би си спомняш за него. Малката, кристална призма, която имаше в себе си дъга.

— Спомням си я — потвърди Харкорт, — Видях я още като момче… Мисля, че и ти и Хю бяхте с мен.

— Да, заедно бяхме.

— Един монах, не помня кой, ни заведе в храма и ни показа призмата. От прозореца високо на стената струеше лъч слънчева светлина и когато монахът вдигна призмата и лъчът падна върху нея, тя засия с всички цветове на дъгата.

— В действителност тази призма не означаваше нищо — каза абатът. — Беше просто интересна. Макар че, ако се позамисли човек, може и да се окаже много по-ценна. Може би е произведение на изкуството. Изработена е от древен майстор. Някои казват, че е направена в Рим, други — в Галия. Изрязана е от парче най-чист кристал и майсторски полирана. Но повече от сигурно е, че е била измайсторена преди столетия, може би по времето на забравения сега ренесанс.

— Често съм се чудил — призна Харкорт — какъв щеше да бъде сега светът, ако ренесансът не е бил задушен под натиска на обстоятелствата. По негово време е построено това абатство; тогава са създадени и много други неща, с които сега заслужено се гордеем. Елоиз ми даде една книга, датираща от онова време. Днес никой художник не може да изпише такова нещо.

— Знам. Аз също съжалявам за това. Призмата е само един малък пример. Старият абат, когото убиха при това нападение, веднъж подхвърли, че била резултат на най точна математика. Не знам какво искаше да каже с това. Но сега вече е без значение — призмата я няма. Известно време мислех, че нападателите не са я отмъкнали. Може би, казвах си, някой я е взел, но не я е вдигнал срещу светлината, не е могъл да види нейното великолепие и я е захвърлил като непотребно парче стъкло. Ала колкото и да я търсих, не можах да я намеря. Сега съм убеден, че е отмъкната.

— Жалко. Беше много красива.

— Според легендата — продължи абатът — съществувала е още една призма. Много по-голяма от тази, която имахме. Може би изработена от същия майстор. Някога, пак според легендата, е била собственост на магьосник на име Лазандра.

— Чувал съм тази легенда — каза Харкорт.

— Значи знаеш и останалата част от историята.

— Знам само предположението, че Лазандра е затворил в призмата душата на един светец. Друго нищо не знам. Никакви подробности.

— Подробностите — каза абатът, — ако наистина са подробности, а не само части от една разпокъсана легенда, в най-добрия случай са неясни. Подозирам, че във всички легенди има много измислици. Но според историята светецът, чието име за съжаление ми се губи в забравата на времето, се опитал да изгони Злото от този свят в Царството на мрака. Такива били намеренията му, но нещо объркал и част от Злото останала. Той изгонил силите на Злото през вратата, така се разказва в легендата — и я затворил подир тях. Но не изгонил всичките. Няколко останали. И онези, които останали, се съюзили с магьосника Лазандра, хванали светеца и го убили. Но преди да го убият, затворили душата му в призмата. Разказвам ти само онова, което съм прочел в старинни документи.