Читать «Царството на злото» онлайн - страница 133

— И онзи голям камък ей там — каза тролът. — Зад него има огър. Крие се. Надушва нещо. От време на време надзърта.

Харкорт погледна към големия камък, но не видя никакви следи от огър. От друга страна, покрай цялата вила имаше скрити сили на Злото. Не беше трудно да ги види. Бяха се скрили, но сега, когато беше почти до вилата, лесно ги откриваше.

— Защо не се откажеш, сър? — прошепна тролът. — Никога няма да влезеш.

Харкорт не отговори, а продължи да разглежда внимателно пространството пред стената. Да, имаше много сили на Злото. Колкото повече гледаше, толкова повече откриваше. И не само пред стената. Малко по-надолу от камъка, където тролът беше казал, че се крие огър, нещо клечеше в един лещак. „За Бога — помисли той, — те са навсякъде.“ Чудно как не го бяха открили.

Харкорт сръга трола с лакът и се вмъкна в гъстака. Тролът го последва с облекчение. Запълзяха обратно по хълма. Спряха и клекнаха сред някакви гъсти шубраци.

— Навсякъде ли е така? — попита Харкорт. — Около цялата стена?

— Навсякъде, сър. Около, цялата стена.

— Откъде знаеш?

— Проучих нощес, сър. Много преди да се съмне. Обиколих я.

— И в тъмното си видял всичко това?

— Аз виждам по много начини, много по-добре, отколкото виждаш ти! Знам какво да търся. Аз съм от силите на Злото. Знам Къде и как да гледам. Знам мислите на силите на Злото. Не се обръщай, не се опитвай да ги видиш — но във въздуха има дракони. На хълмовете отвъд долината има харпии.

— Троле — каза, Харкорт. — Аз съм човек. Ти си зло. Ние сме врагове. Аз не си мръднах пръста да ти помогна, когато ти се опита да се обесиш. Казах ти да скочиш и да свършиш със себе си. Защо правиш всичко това за нас?

— Мислех, че си разбрал. Заради моста.

— Да, разбира се, заради моста. Ти искаш да се върнем у дома, за да ти построя моста, който ти обещах.

— Освен това — каза тролът — сега аз, съм отвъргнат от моите. Аз вървях с вас. Останах с вас. За силите на Злото аз съм предател. Вече не съм от тях. Сега те ме преследват. С вас или без вас, те ще ме преследват.

Харкорт кимна, че разбира, и каза:

— Явно, че пред стената има стражи. А зад нея има ли?

— Те не минават отвъд стената — отвърна тролът. — Страхуват се от онова, което е вътре.

— Пазят нещо, от което се страхуват?

— Пазят някой да не влезе. Страхуват се от него, но повече се страхуват да не го вземе някой човек.

— Знаеш ли какво е то?

Тролът поклати глава.

— Разказват се разни истории. Толкова много истории, не мога да разбера истината.

Харкорт се замисли. „Защо не се откажеш?“ — беше го попитал тролът и той не му бе отговорил. Духовниците обичаха да обсъждат точно такива въпроси, въпроси, за които няма отговори. Интересна дилема — но и глупава. Една малка група хора, опълчила се срещу всички сили на Пустата земя. Нямаха никакъв шанс — нито можеха да продължат напред, нито да се върнат. Ако се опитаха да се оттеглят, всички сили на Злото щяха да тръгнат по петите им. Сигурно в цялата Пуста земя ги търсеха надлъж и нашир. Да продължат напред, да се опитат да влязат в римската вила изглеждаше толкова невъзможно, колкото и се оттеглят. Покрай цялата стена имаше стражи, във въздуха дракони — макар че не ги беше видял, беше повярвал на думите на трола, — отвъд долината чакаха харпии. Невъзможно беше. Нямаше изход. И все пак не можеха да подвият опашки и да побягнат като бити кучета, след като бяха на един хвърлей от онова, което търсеха. Там долу беше призмата с душата на светеца, а може би и Елоиз. Той не можеше да обърне гръб нито на призмата, нито на Елоиз. Дори никой да не го последваше, дори всички други да го изоставеха, той трябваше да слезе долу, да размаха меча и да направи, каквото може. Знаеше, че за него друг отговор няма.