Читать «Градината на мъките» онлайн

Една вечер бяхме се събрали няколко приятели у един от най-знаменитите наши писатели. След разкошна вечеря стана дума за убийството — не помня по какъв повод, но ми се струва, без никакъв. Бяхме само мъже: моралисти, поети, философи, медици — всички такива, които могат да говорят свободно, отдавайки се на своята фантазия, на своята мания, на своите парадокси, без да се боят, че могат да извикат изражение на уплаха и ужас, които се появяват при една малко смела идея по умърлушените лица на нотариусите. Казвам нотариусите, както бих казал адвокатите или портиерите, не, разбира се, от омраза към тях, но за да посоча средното равнище на френския ум.

С ясно душевно спокойствие, като да ставаше дума за качеството на цигарата, която той пушеше, членът на академията на нравствените и политически науки каза:

— Честна дума! Убеден съм, че убийството представлява една от най-главните грижи на човечеството и че всичките наши действия произтичат от него…

Очакваше се да развие цяла теория, но той млъкна.

— Това е явно! — произнесе ученият дарвинист. — Вие казвате, скъпи, една от вечните истини, които откриваше всеки ден легендарният De La Palisse… Защото убийството е основа на нашите обществени учреждения и, следователно, крайъгълна необходимост на нашия цивилизован живот. Ако нямаше убийства, не би имало и никакви правителства, предвид този чуден факт, че престъплението изобщо и убийството в частност са не само тяхно оправдание, но и тяхно единствено право на съществуване. Ние бихме живели тогава в пълна анархия, което не можем да си представим. По такъв начин, вместо да се опитваме да унищожим убийството, не е ли по-целесъобразно да го култивираме — да го култивираме разумно и настойчиво. И, според мен, законите са най-добро средство за това.

Като чу някакво възклицание, ученият попита:

— Нима не се намираме в общество от хора, които разбират един друг? Нима не можем да говорим без лицемерие?

— Моля ви се! — помоли домакинът. — Нека се възползваме от този единствен случай да изкажем съкровените си мисли, защото както аз, в моите книги, така и вие — във вашите лекции — поднасяме на обществото само лъжи.

Ученият още по-здраво се намести на креслото, опъна уморените си крака, протегна назад глава, отпусна ръце и, предавайки се на удоволствието от храносмилането, изпусна из устата си кълбо дим.

— Освен това — продължи той — убийството напълно удовлетворително се култивира само по себе. Собствено казано, то не се явява резултат на тая или оная страст, или пък на патологичната форма на израждането. То ни е присъщ жизнен инстинкт… присъщ на всички организирани същества, който господствува над тях като половия инстинкт. Обикновено тия инстинкти се комбинират помежду си, сливат се в едно и образуват, тъй да се каже, един и същ инстинкт, та не може да се узнае кой от тях ни подбужда да даваме живот, кой — да го отнемаме; кой е убийството и кой любовта. Аз чух веднъж нещо като изповед на един знаменит убиец на жени, който не ги отвличал, но ги насилвал. Спортът му се състоял в това, че сладострастният момент на насладата му съвпадал с предсмъртните гърчове на жените. „В тия минути, признаваше той, аз се чувствувах като Бог в момента на миросъзданието.“