Читать «Оковният пръстен» онлайн - страница 47

— Май не. Ръцете им още са заети със…

— Брат ми е в личната гвардия на дука — разтревожено го прекъсна Тур.

— А! — Кати вдигна вежди. — Значи е останал без работа, бих казал. — А после добави, вече не толкова язвително: — Чух, че част от гвардейците избягали с малкия Асканио и сега се крият заедно с ранените зад стените на „Свети Джеронимо“, при абат Монреале.

А част от гвардейците явно не бяха. Въпреки това на Тур не му беше трудно да си представи как Ури защитава невръстното момче и му проправя път към защитата на манастирските стени. И минава последен през портата, без съмнение.

— Войскарите на Феранте патрулират и се блещят срещу зидовете — продължи Кати, — но не им стиска да нападнат братята. Феранте държи дукесата и лейди Джулия за заложници и казват, че бил пратил за още войски от Лозимо.

Пико подсвирна.

— Лошо… Е, мойта къща е извън града, а и няма много за крадене. Благодаря на Девата, че този път взех и Зилио с мен. Обикновено го оставям при съседа. Май ще е по-добре да поостанем тук някой и друг ден, Кати, стига да мога да използвам пасището ти, докато не разберем накъде духа вятърът.

— Според мен можеш да вземеш добра цена за металите си в града, я от едната, я от другата страна — каза Кати. — Ще им трябват доспехи, оръжия, бронз за оръдия…

— По-скоро ще ми окрадат стоката, я едните, я другите — мрачно предсказа Пико. — Не. По-добре ще е да продължа напряко през хълмовете и да тръгна на запад към Милано. Макар че мулетата ще ми изядат по-голямата част от печалбата по пътя. — Погледна Тур. — Можеш да продължиш към Монтефолия, ако искаш, Тур. Да разбереш какво е станало с брат ти. Макар че ще е жалко да се лиша от силния ти гръб.

— Не знам… — Тур стоеше като вкопан от съмненията и тревогите.

— Остани да пренощуваш — предложи му Кати. — Пък утре ще решиш.

— Да, така ще е най-добре — съгласи се Пико. — Пък може и да чуем добри новини дотогава, кой знае? — Плесна разбиращо Тур по рамото, понеже не знаеше как иначе да изрази съпричастието си.

Тур кимна в знак на благодарност и неохотно съгласие, после се сети и попита:

— Още ли държиш на онова парче бекон?

— Вече не… И все пак, Кати, ако жена ти има още от онези големи пушени наденици, ще взема една. Може да си препечем по едно парче на огъня тази вечер, пък и по пътя за Милано.

— Май са останали няколко от последното прасе, висят в бараката за опушване. Но…

— Добре. Тур, иди да вземеш една, а? Аз по-добре да вървя да съобщя на момчетата тъжната вест. — Смръщил вежди, Пико излезе.

Кати вдигна рамене и поведе Тур към задния двор. Тур веднага позна малката барака по уханната сива мъгла, която се просмукваше изпод стрехите и висеше обещаващо в неподвижния вечерен въздух. Тур се вмъкна, навел глава, след Кати в опушения полумрак. Ханджията се наведе и пъхна още няколко пропити с вода ябълкови съчки сред въглените в изкопаното в средата на пръстения под огнище. Надигналия се уханен облак погъделичка ноздрите на Тур и той кихна.

— Останали са четири. — Кати се протегна и потупа един от кафявите цилиндри, пристегнати в марля, които висяха от почернелите наклонени греди. — Избери си.