Читать «Оковният пръстен» онлайн - страница 34

— Боже Господи, клането не ни мърда! — изпъшка майстор Бенефорте.

Феранте се обърна и го видя. Отстъпи крачка назад, присви очи, после вдигна десния си юмрук: маската върху сребърния пръстен бе насочена към майстора. Бенефорте изръмжа едно гърлено: „Глупак!“ и на свой ред вдигна ръка в особен вълнист жест, мърдайки пръсти в прецизна последователност. Стомахът на Фиамета се върза на фльонга от изкормящото усещане за сблъскващи се магии. Никакво изящество нямаше в това. Сребърният пръстен грейна, сетне внезапно ярко проблесна и се чу пронизително изпукване.

Феранте, а не майстор Бенефорте, изкрещя, изпусна меча си и стисна дясната си ръка с лявата. Ясно доловима миризма на изгоряло месо лъхна изпод някаква друга силна миризма, която Фиамета не успя да определи.

— Убийте ги! — ревна Феранте и затропа от болка, но войникът пред майстор Бенефорте паникьосано отстъпи. Майстор Бенефорте отскочи няколко крачки назад, размахвайки кинжала си, докато Фиамета набираше скорост, после и двамата хукнаха далеч от замъка.

Когато стигнаха подножието на хълма, Фиамета хвърли поглед назад. Феранте я сочеше, държеше кесия и викаше нещо. Двама от хората му хукнаха след тях. Когато къщите зачестиха, майстор Бенефорте свърна в една тясна уличка между две магазии, после зави по друга. Пробиха си път през нечие простряно да съхне пране и прескочиха едно заспало куче. Фиамета пъхтеше, останала без дъх. Имаше чувството, че някой е забил кама отляво в корема й, толкова силна беше болката от пресилените й дробове и следбанкетно пълния й стомах.

— Спри, Фиамета…

Бяха стигнали до края на застроената градска площ, досами брега на езерото. Майстор Бенефорте се бе облегнал безсилно на някаква стена от сивкави тухли. Той също се задъхваше, килнал глава на една страна. С дясната си ръка разтриваше корема си току под гръдната кост, сякаш да избута болката назад. Лицето му не беше зачервено като на Фиамета, а сивкаво и лъснало от пот.

— Не трябваше… да се тъпча толкова — с мъка изпъшка той. — Дори и когато дукът черпи. — И след още миг добави със странен слаб гласец: — Не мога да тичам повече. — Коленете му се подгънаха.

4.

— Папа! — Фиамета не смееше да го остави да падне: можеше и да не успее да го вдигне. Подпъхна рамо под мишницата му и преметна ръката му през врата си, като в същото време стискаше навития плащ под другия си лакът. Беше невероятно тежък, както се беше отпуснал върху нея. — Не трябва да спираме. Трябва да се приберем вкъщи. — Гърлото й се сви в паника, предизвикана по-скоро от сивия цвят на лицето му, отколкото от убийците, които ги търсеха из лабиринта от улички като двойка ловни кучета, хванали следа.

— Ако Феранте… завземе замъка… ще завземе и града. А ако… завземе града… старата ни дъбова врата няма да спре войниците му. Особено ако решат, че крием съкровище. А ако превземе… града… и херцогството ще стане негово. Няма къде да избягаме.

— С петдесет мъже? — каза Фиамета.