Читать «Оковният пръстен» онлайн - страница 35

— Петдесет… засега. — Баща й замълча за момент. — Не. Най-много да завземе града. После ще чака подкрепления. И тогава ще си присвои останалото. — Лицето му се сгърчи от болка, той се преви на две и се олюля. — Ти бягай, Фиа, мила. Господи, не трябва да те хванат. Жаждата за кръв ще ги държи с дни. Виждал съм… в какво превръща тя мъжете.

Малка рибарска лодка тъкмо приставаше на кея. Изгореният от слънцето лодкар метна въже около колчето, после се обърна към триъгълното платно от груб кафяв коноп, което вече беше спуснал наполовина. Оправи гънките му и го спусна докрай, после се изкатери на кея.

— Лодката — прошепна Фиамета. — Хайде!

Баща й примижа към водата.

— Може би… — Двамата се запрепъваха напред.

— Хей, лодкарю — изпика Фиамета, — бихте ли ни дали под наем лодката си? — После се сети, че няма никакви пари. Нито пък майстор Бенефорте.

— Какво? — Човекът се изправи, бутна назад сламената си шапка и се втренчи глуповато в тях.

— На баща ми му призля. Както сам виждате. Бих искала… да го прекарам с възможно най-малко сътресения до „Свети Джеронимо“, за да го прегледа брат Марио, лечителят. — Тя хвърли поглед през рамо. — Веднага.

— Ами, първо трябва да си разтоваря рибата. Може би по-после.

— Не. Веднага. — При вида на оскърбената му физиономия, тя дръпна сребърната мрежичка от косата си и му я тикна в ръцете. — Ето. В моята мрежа има толкова перли, колкото риби има в твоята. Ще ти платя добре, само недей да спориш с мен!

Смаяният лодкар впери изумен поглед в мрежичката.

— Ей! Досега не бях вадил перли от езеро Монтефолия!

Фиамета простена наум и помогна на майстор Бенефорте да седне на ръба на кея. Оттам той тупна тежко в откритата лодка и замаха настойчиво към свития на топка плащ. Тя го бутна в ръцете му и той го притисна към гърдите си. Изглеждаше по-зле, устата му зееше отворена от болката, а беше свил краката си към корема. Фиамета скочи тромаво след него, борейки се с кадифените си поли. Лодката се залюля опасно. Ошашавеният лодкар им хвърли въжето, а после, след още един поглед към пълната си с перли шепа, им метна и сламената си шапка. Тя се завъртя в спирала и падна на дъното на лодката. Фиамета клекна, стисна тежкото гребло и подкара лодката навътре в езерото.

Мъж в ливреята на Феранте изскочи от уличките, забеляза ги, извика и хукна към тях. В ръката му имаше меч. Показа се и вторият мъж.

— Внимавай, лодкарю! — викна Фиамета. — Тези двамата ще ти откраднат перлите. — И щяха да го пребият, подозираше тя, защото възбудата от сражението им вдъхваше небрежната жестокост на вълци.

— Какво? — Рибарят зяпна паникьосано двамата наемници, които почти бяха стигнали до пристана. Ръката му се сви около новопридобитото съкровище.

Фиамета хвана въжето, с което се вдигаше платното, и увисна на него. Топлият следобеден ветрец беше слаб, но постоянен, и което беше по-важно — духаше от юг, отдалечавайки ги от брега, макар че Фиамета се бореше с платното и не можеше да хване кормилния лост. Докато двамата кряскащи наемници стигнат до края на кея, вятърът отнесе лодката на цели четиридесет стъпки от брега.