Читать «Оковният пръстен» онлайн - страница 32

Свещеникът тъкмо вдигаше ръка, когато Феранте насочи към него свитата си в юмрук дясна ръка — сребърният пръстен грейна, свещеникът закри очи и изкрещя. Лорд Феранте го прониза в незащитените гърди.

— Трябва да ида при мъжа си! — Съпругата на кастелана изпусна каната, вдигна поли и хукна към градината. При неочаквания шум лейтенантът вдигна поглед, намръщи се и тръгна към Фиамета. Очите му бяха студени. Замаяна от ужас и бесните удари на сърцето си, Фиамета се обърна и затича колкото й крака държат след госпожа Пиа.

Слънчевата светлина почти я ослепи. На половината път през градината, жената на кастелана висеше на ръката на съпруга си и крещеше истерично. Той клатеше глава, сякаш не й вярваше. Фиамета се огледа като обезумяла за черната шапка на баща си сред бялата светлина на следобеда. Ето го там, кима на приказките на някакъв човек. Лейтенантът подаде глава през прага, после отново се скри вътре. Фиамета се хвърли на гърдите на майстор Бенефорте и сграбчи туниката му.

— Папа, Феранте току-що уби дука!

Ури Окс изскочи заднишком през вратата. Мечът му бе окървавен.

— Измяна! — извика той. При всяка дума от устата му бликаше кръв. — Убийство и измяна! Монтефолия, на оръжие!

Хората на Феранте, не по-малко изненадани от монтефолианците, започнаха да се сбират на групи. Лейтенантът на Феранте изскочи след капитан Окс и закрещя заповеди на хората си.

— По дяволите! — изсъска майстор Бенефорте. — Дотук с платата ми. — Стисна ръката й над лакътя и се огледа. — Тази градина е истински капан. Трябва да се махаме оттук. Веднага!

Мъжете заизваждаха мечове и кинжали, невъоръжените грабваха ножове от масите. Жените пищяха.

Майстор Бенефорте затича, но не към вратата, а към високата маса. Капитан Окс и лейтенантът на Феранте също търчаха натам в лудешки бяг. Лейтенантът скочи и замахна с меча си да отсече главата на малкия Асканио, но капитан Окс успя да отбие удара в последния момент. Абат Монреале се надигна и преобърна масата върху беззъбия лозимонец тъкмо когато той се обръщаше за втори удар.

С дивашки плонж майстор Бенефорте улови солницата, прелетяла в блестяща дъга през въздуха, и я уви в плаща си.

— Хайде, Фиамета! Към вратата!

Фиамета задърпа като обезумяла полата си, чийто край беше затиснат под ръба на тежката маса.

— Папа, помогни ми!

Дукеса Летиция грабна дъщеря си и скочи зад подиума сред съборените гоблени. Ури сграбчи Асканио и го бутна към абат Монреале.

— Изведи момчето! — изсъска задавено той. Абатът заметна червената си мантия около ужасеното дете и парира меча на един от хората на Феранте с епископския си жезъл, а после, без да се замисля, изрита противника си право в слабините.

— „Свети Джеронимо“! При мен! — изрева Монреале. Приорът⁸ и якият манастирски секретар се завтекоха да му помогнат. Следващият насочен към Асканио удар бе посрещнат със странно движение на епископския жезъл — и наемният убиец се олюля и залитна безволно към другия край на подиума с отпуснат меч. Един от притеклите се монтефолиански стражи го уби, без да срещне съпротива. Майстор Бенефорте, на половината път до вратата, чу виковете на Фиамета и тръгна да се връща.