Читать «Оковният пръстен» онлайн - страница 29

После — бяха го упражнявали — майстор Бенефорте коленичи, отвори абаносовото ковчеже и подкани Фиамета да връчи солницата на дука, което тя направи с изящен реверанс. Снежнобялата ленена покривка на масата, беше съвършен фон за блестящото злато и яркоцветния емайл. Майстор Бенефорте разцъфна, когато седящите около масата заръкопляскаха. Дук Сандрино се усмихна доволно и помоли абата лично да благослови първата сол, която месер Куистели побърза да сипе в златната лодка.

Майстор Бенефорте наблюдаваше, затаил дъх от напрежение. Сега беше моментът, както бе доверил той на Фиамета, дукът да напълни с величествен жест на щедрост шепите му с дукати пред погледите на сбралите се гости. Беше си прикачил голяма празна кесия под дрехите в очакване на този знаменателен миг. Но дукът само им махна, макар и с усмивка, да заемат местата си на по-долната маса.

— Е, има много неща на главата си. По-късно — промърмори в брадата си майстор Бенефорте, докато се настаняваха, но не успя да прикрие тревогата си.

Един слуга им донесе сребърна купа да си измият ръцете — едно от творенията на баща й, както забеляза Фиамета — и банкетът започна с вина и блюда с пържени равиоли, пълнени със свинска кайма, билки и меко сирене, оваляно в пудра захар. Появиха се кошнички с хляб, омесен от изцяло бяло брашно, и подноси с телешко, пилета, шунка, наденици и говеждо. И още вино. Майстор Бенефорте наблюдаваше високата маса със заострено внимание. Но в ничия чиния не избухнаха сини пламъци. Фиамета поведе любезен разговор със съпругата на кастелана⁷, закръглената госпожа Пиа, която седеше от другата й страна.

Когато съпругата на кастелана стана за момент, повикана от мъжа си, майстор Бенефорте се наведе към дъщеря си и сниши глас. Фиамета се приготви за поредната порция мърморене относно дукатите на дука, но той каза нещо съвсем друго:

— Забеляза ли малкия сребърен пръстен на дясната ръка на лорд Феранте, дете? Ти стоеше по-близо до него от мен.

Фиамета примигна.

— Да, сега като го каза — да.

— И как ти се стори?

— Ами… — Тя се опита да извика мига пред вътрешния си взор. — Помислих си, че е много грозен.

— Какво представляваше?

— Маска. Бебешко лице, струва ми се. Не точно грозно, но… просто не ми хареса. — Тя се засмя. — Би трябвало да те наеме, папа, за да му направиш нещо по-хубаво.

За нейна изненада той скришом се прекръсти.

— Дори не го изричай. И все пак… как смее да го носи така открито пред абата? Може би не го е поръчвал сам, а го е купил от някого, без да знае какво представлява. Или по някакъв начин го е заглушил.

— Стори ми се нов — каза Фиамета. — Папа, какво те притеснява? — Той определено изглеждаше смутен.

— Почти съм сигурен, че това е оковен пръстен, или „оковник“, както го наричат за по-кратко. Но ако е активен… къде може да е скрил… — Думите му заглъхнаха зад стиснатите устни, докато оглеждаше скришом високата маса.

— Черна магия? — прошепна потресена Фиамета.