Читать «Оковният пръстен» онлайн - страница 210

— Почивай в мир, папа — прошепна тя.

За жалост — това непрекъснато я ядеше отвътре — Фиамета така и не намери смъртната маска на майка си. Не я откриха никъде в къщата, макар да претърсиха всяко ъгълче. Не дадоха резултат и множеството въпроси, с които засипа съседите си, успели да върнат част от заграбеното си имущество. Дори и особеният талант на Тур не й помогна, макар той да бе обикалял с часове из Монтефолия. По всичко личеше, че бронзовата маска е била изнесена извън града.

„Аз съм магьосница. Ако се постарая наистина, все някога ще те открия, мамо“ — каза Фиамета наум. „Някой ден. Някой ден.“

Изправи се. Абат Монреале стоеше, загледан в Христос.

— Много е хубаво — каза той. — Пропорциите са необичайни, но въпреки това пленяват окото и ума.

— Папа не използва модел. Каза, че се водел от едно свое видение, което му се явило, докато бил в затвора в Рим по едно… ъъ… както той каза, фалшиво обвинение.

— Да, и на мен ми е разказвал тази история. Ако не друго, то поне видението му е било истинно. — Монреале млъкна, после замислено каза: — Е, сега почива под по-добри очи от моите. За него е добре, че има такъв пазител. Като говорим за пазители — обърна се към нея той, — имам за теб един сватбен подарък. — Той измъкна от робата си навит на руло пергамент и й го подаде.

Тя го разви внимателно, прочете го и подскочи от радост.

— Господи! Разрешителното ми от гилдията! Сега вече ще мога да правя и да продавам заклинания, а не само метални дрънкулки!

— Само такива, които са проверени и одобрени за твоето ниво — побърза да уточни той. — Ти си официално вписана като мой чирак, така че и аз съм частично отговорен за последствията от действията ти. Няма да мога да те наблюдавам ежедневно, както би правил един обикновен учител, но можеш да си сигурна, че често ще навестявам работилницата ти. — Монреале успя да се смръщи строго. — Повече няма да търпя бенефортските ви номерца, които обичаше да ми разиграва баща ти!

— Да, отче! — каза покорно Фиамета и се хвърли на врата на Тур. — Сега вече наистина съм щастлива!

— Говоря съвсем сериозно, Фиамета — тихо каза Монреале. — Имах много проблеми с комисията от Инквизицията, натоварена да разследва делата на покойния прокълнат Вители, за да те опазя от цялата тази бъркотия. Според официалния ми доклад духът на Ури сам е влязъл в отливката, като случаен резултат от машинациите на Вители. Не ти препоръчвам да привличаш вниманието им върху себе си.

— Той наистина влезе сам — възрази Фиамета. — Не съм го принуждавала, само му помогнах да се влее.

— Постарах се да не натоварвам умовете им с тази трудно доловима разлика. Смятай, че съм поставил въпроса под възбрана по силата на правомощията си като твой учител. Не обсъждай това с никого без мое разрешение. Разбрахме ли се?

Фиамета се усмихна.

— Да… учителю.

Монреале само кимна. След това набързо благослови събралите се и се извини със задълженията си към епархията и канцлерството, които му се бяха струпали на главата, след като се бе оказал главен съветник на дукеса Летиция в новата за нея роля на регент на невръстния дук Асканио.