Читать «Оковният пръстен» онлайн - страница 209

И сама беше отляла сватбения си пръстен — този път без заклинания в него — и го бе украсила с маска на лъвица. Миниатюрните златни зъбчета стискаха лъскаво зелено камъче, взето на заем от окото на змията върху сребърния й колан — проверката беше установила, че камъчетата са истински изумруди. На целомъдрената змия щеше да й се наложи да намига за известно време, докато Фиамета събереше достатъчно пари, за да купи нов камък. Тя завъртя леко ръка, колкото да улови светлината в зелени искрици, и се усмихна самодоволно, забила поглед в пода.

Обърнаха се с гръб към олтара, за да приемат целувките, прегръдките и сърдечните благопожелания на гостите. Нотаруисът Лоренцети им стисна ръцете, Тик я млясна по бузата, Руберта запрегръща всички поред, като току си бършеше очите. Майката на Тур хвана ръцете на Фиамета и й се усмихна с топлота, макар в насълзените й очи все още да се прокрадваше озадачено съмнение. Времето щеше да успокои тези съмнения, беше я уверил абат Монреале. Фиамета отвърна на усмивката й с искрената надежда абатът да се окаже прав.

Тик лично беше придружил госпожа Окс от Брюинвалд при първото си пътуване като керванджия. Най-накрая бе успял да си върне мулетата, с изключение на две, които така и не се намериха. Настоятелните му молби и личният му чар бяха успели да измъкнат възрастната жена от къщурката й и да я доведат тук — пътуване, което щеше да я заведе на гроба на единия й син и на сватбата на другия. Тур и Фиамета я бяха очаквали с тревожно нетърпение, защото бяха решили сватбата да се състои в деня след пристигането й в Монтефолия. Тя изглеждаше кротка женица и очевидно много обичаше Тур — може би това сходство в интересите щеше да се окаже достатъчно, за да градят върху него отношенията си на снаха и свекърва. А и явно бе впечатлена от новите му дрехи.

Преди да излязат от катедралата се отбиха в един от страничните параклиси. Именно на този параклис преди около година майстор Бенефорте бе дарил едно безценно произведение, излязло изпод собствената му ръка — прекрасно мраморно разпятие, бял Христос върху черен мраморен кръст, което сега стоеше закачено на стената. В замяна комитетът, който се грижеше за параклиса, бе одобрил скромната му молба, а именно място за каменен саркофаг в краката на разпятието. Фиамета не смяташе, че молбата му е била родена от някакво тъмно предчувствие за собствената му кончина, защото баща й не си бе направил труда да поръча саркофага. Каменоделците, които беше наела, бяха приключили работата си само преди седмица, но все пак навреме, за да може тя сега да коленичи и да положи сватбения си букет върху капака на саркофага.