Читать «Ерик» онлайн - страница 65

— Схватливо момче си, няма що.

* * *

От съществено значение е надлежната употреба на трите желания да донесе щастие на възможно най-голямо число хора. Всъщност, точно това и стана.

Тезуменците бяха щастливи. Когато никакво количество боготворене не доведе отново Багажа при тях, за да изпогази враговете им, те отровиха всичките си жреци и за разнообразие изпробваха просветения атеизъм, което означаваше, че пак могат да си убиват колкото си искат хора, но за целта няма защо да стават толкова рано.

Жителите на Тсорт и Ефеб бяха щастливи — поне онези от тях, които пишат и играят главните роли в историческите драми, а само това е от значение. Сега продължителната им война свърши и могат да се захванат със същинското занимание, подобаващо на цивилизованите нации, а именно, да се подготвят за следващата война.

Обитателите на Ада бяха щастливи, или поне — по щастливи от преди. Огньовете отново ярко лумнаха, старите познати мъчения се налагаха на безплътни тела, които въобще не бяха в състояние да ги усетят и прокълнатите бяха озарени от прозрението, с което неволите по-лесно се понасят — абсолютният и сигурен факт, че всичко може да бъде и по-лошо.

Лордовете — демони бяха щастливи:

Стояха около магическото огледало и на чашка се наслаждаваха на чествуването. От време на време някой от тях се осмеляваше да тупне Васенего по гърба.

— Да ги пуснем ли да си ходят, Ваше величество? — попита един дук, като заничаше към катерещите се фигурки в тъмния образ на огледалото.

— Струва ми се — да — безгрижно каза Васенего. — Винаги е хубаво да пуснеш да се разпространява някоя и друга историйка, значи. За да стимулираш… да внушиш… абе, за да накараш всеки да си седне на задника и дяволски добре да си опича акъла. А тези донякъде ни бяха полезни — Взря се в дълбините на питието си и кротко си заликува.

И все пак, все пак, в дълбините на завития си мозък му се струваше, че чува крехко гласче, което с годините щеше да укрепва. Гласче, което преследва всички крале на демоните: „Ей, внимавай, зад гърба ти…“

Трудно е да се каже дали Багажът беше щастлив или не беше. Засега злостно атакуваше 14 демона, а трима от тях беше заврял в собствените им ями с вряща мазнина. Скоро щеше да се наложи да последва господаря си, но нямаше защо да бърза.

Един от демоните неистово се опитваше да се вкопчи за ръба. Багажът му премаза пръстите.

Творецът на вселени беше щастлив. Току-що експериментално пусна снежинка със седем страни в някаква буря и никой не забеляза. Утре почти беше склонен да опита с малки деликатно кристализирани буквички от азбуката. Азбучен Сняг. Ще бъде върхът.

Ринсуинд и Ерик бяха щастливи:

— Виждам синьо небе! — каза Ерик. — Къде мислиш, че ще излезем? — добави. — И кога?

— Където и да е — каза Ринсуинд. — И когато и да е.

Погледна надолу към широките стъпала, които изкачваха — всяко едно беше направено от големи каменни букви. Стъпалото, на което точно стъпваше, например гласеше „Направих го с най-добри намерения“.

На следващото пишеше „Мислех, че ще ти хареса“.

Ерик стоеше върху „В името на децата“.