Читать «Човекоядци» онлайн - страница 26

— Защо не? — попита Макензи. — Ти си просто зеленчук. Безспорно интелигентен зеленчук, но все пак зеленчук.

Той усети опипващите мисловни пипала на Енциклопеда в мозъка си.

— Давай — каза му той. — Обаче хич няма да харесаш това, което търсиш.

Мислите на Енциклопеда чак се задъхаха.

— Ти си го скатал от мен! — укоризнено каза той.

— Ние нищо не скатаваме — заяви Макензи. — Просто досега не се е налагало да мислим за това… да си спомняме за какво хората са използвали растенията едно време и за какво все още ги използват в някои случаи. Единствената причина да не го правим толкова често сега е, че сме превъзмогнали нуждата от тях. Но ако такава нужда възникне…

— Вие ни ядете! — изскърца Енциклопеда. — Използвате ни за строителни материали! Добивате от нас топлина!

— По-кротко — каза му Макензи. — Теб просто те шокира начинът, по който го правим. Мисълта, че го смятаме за правилно. Че просто отиваме и вършим с растенията каквото си искаме, без да ги питаме, без дори да се замисляме какво те мислят по въпроса. Това накърнява родовото ти достойнство.

Той млъкна и се приближи до вратата. От котловината се разнесоха първите тонове на музиката. Настройването преди концерта беше приключило.

— Добре — каза Макензи. — Ще те засегна още малко. Дори ти за мен не си нищо повече от едно растение. Това, че си научил някои цивилизовани трикове, не ни прави равени. По никакъв начин. Ние, човеците, не забравяме лесно миналото. Ще трябва да минат хиляди години на контакти с такива като вас, за да започнем да ви възприемаме като нещо по-различно от обикновени растения. Нещо, което някога сме използвали и можем да използваме отново.

— Дори и във вид на борш ли?

— Дори и във вид на борш.

Музиката спря. Спря внезапно, насред нотата.

— Виждаш ли? — каза Макензи. — Дори и музиката ви изневерява.

Тишината ги погълна и в настъпилото мълчание прозвуча едно тежко и солидно „троп-троп“.

— Нели! — извика Макензи.

Масивната й сянка изникна от мрака.

— Да, шефе, аз съм — потвърди Нели. — Я глей кво ти нося.

Тя захвърли Уейд пред вратата.

Уейд се претърколи и простена. Две пърхащи живи наметала отхвръкнаха от раменете му.

— Нели — строго каза Макензи. — Нямаше нужда да го пребиваш. Трябваше само да ми го доставиш, аз щях да се погрижа за него.

— Ама, шефе — запротестира Нели, — аз не съм го пребила. Той така си беше, като го намерих.

Никодемус се наместваше на раменете на Макензи, а наметалото на Смит се стрелна към ъгъла, където лежеше стопанинът му.

— Това е наше дело, шефе — протръби Никодемус. — Ние го извадихме от строя.

— Извадихте го от строя?

— Ами да, бяхме двама на един. И го отровихме.

Никодемус се отпусна на раменете му.

— Не го харесвам — заяви той. — Няма нищо общо с тебе, шефе. Не исках да се променям по негов тертип. Искам да съм като теб.

— А отровата? — попита Макензи. — Нищо фатално, надявам се?

— Естествено. Само малко го омаломощихме. Не разбра какво става, докато не беше вече твърде късно. Тогава се спазарихме с него. Казахме му, че ще го поддържаме, ако ни върне обратно. Беше тръгнал насам, но никога нямаше да стигне, ако не беше Нели.