Читать «Тя те гледа от екрана» онлайн - страница 17

— Трябваше да минат доста човешки животи докато го намеря — отговори Алдерин — и трижди по толкова, докато се завърнеш, о, Лунна принцесо… Ала когато душата ти падна в мътната Антрох, тя не изчезна. Водите на езерото се опитваха да я погълнат, отвратителния сиви ръце се протягаха отвсякъде за да я грабнат и повлекат със себе си в лигавите си, подводни пещери, ала не успяха. Не потъна душата ти, Принцесо, не потъна, защото хиляди студени пламъчета летяха с нея и я пазиха, това бяха сънищата на Древния Народ…

— Но как се завърнах… и защо се завърнах?

— Едно от тези пламъчета те подхвана и издигна в своя последен сън, казва Мария, сега ти си част от нея… докато не освободим небето.

— Как ще освободим небето, как?

— Hе питай как, а бъди готова.

Алдерин издигна перото и погали слънцето. Ръцете на Принцесата сами се протегнаха, нежно събраха бляскавите лъчи, магьосникът прошепнаха няколко думи. Това беше всичко. Огледалото стоеше пред тях, чисто и красиво.

Принцесата бавно опипа гладката му повърхност, видя и собственото си отражение. Сега отново беше такава, каквато се помнеше винаги — нежна, с бели копринени дрехи и дълбоки очи с оранжеви зеници… До нея се виждаше малко, жълто пламъче — това беше Мария — момичето от Древния Народ.

— Да, принцесо — каза Алдерин — на нея трябва да благодариш. Това беше нейният последен сън, ала благословен да бъде този сън. Давайки свобода на теб, тя даде свобода и на себе си. Ето, докосни я с перото.

Принцесата пое перото и докосна жълтото пламъче.

— Живей, Мария, полети и намери мястото, което винаги си търсила.

Още държейки перото в ръце, тя видя как блещукащата светлинка се отдалечава нагоре. След това се обърна, поклони се на Алдерин и му върна перото.

— Вземи го, твое е.

Алдерин мълчеше. Принцесата погледна образа му в огледалото и разбра всичко.

— Да, Лунна принцесо, Луцифер е мой син — промълви тъжният магьосник — аз го създадох, моята мъдрост го създаде. Мъдростта ражда съмнение, не знаеше ли това, лунна Принцесо? Но сега той е победен. И нека огънят да довърши останалото.

* * *

Игнит бавно набра височина и полетя обратно към пещерата си. Зад него селото вече догаряше… Днес само едно малко планинско селце, но утре?…

Но те са хора, Земляни… Нима е възможно да се смятат за носители на разум? Стоят зад стени, издигнати от тях самите и вътре деградират бавно. После еднообразието започне да им омръзва, а суетата им съживява демони на разрухата като Луцифер. Вместо да да търсят нови пътища, те се връщат назад. Винаги.

Даже когато огънят обхваща домовете им, после всичко обхваща, всичко наоколо е оранжево и земята под тях е оранжева и започва да гори, а те просто бягат, бягат на далече, вместо да се опитват да спасят това, което са изградили. Странен начин за борба с ентропията… Разум ли е това? И после всичко гори и дрехите им горят, а те даже не ги захвърлят… Факли, факли, факли са те, те разумни същества, а просто факли, горят, всичко в тях изгаря, и косата им изглежда като малка златиста корона и пламъци излизат от тялото им като ангелски криле и после падат на земята и това е най-хубавото нещо, което могат да направят, защото те са просто излишни. Излишни.