Читать «Тя те гледа от екрана» онлайн - страница 18
Константин Спиров
Когато стигнаха до хижата, Вили се добра до леглото и заспа веднага. „Няма ли да вечеря“, попита Сара с поглед брат си. „Остави го, нека си почине“, отговори и Дейвид по същия начин.
Вили пoгледна в далечината. Не можеше да различи нищо друго, освен безформени, сиви сенки. Съзнаваше, че сънува, но странен сън беше това. Сякаш плуваше из огромно, мътно езеро, без правото да излезе на брега. „Сега накъде? Какво всъщност търся?“.
Изведнъж, в далечината проблесна жълта светлинка. Вили я последва. Дълго плуваше след нея, понякога виждаше блясъка и, отразен във водата, понякога мътилка попадаше в очите му, но след малко отново можеше да различи нейния огнен силует, сякаш пак на същото разстояние от Времето течеше бавно, мътните вълни на езерото изглеждаха застинали, ала той усещаше — в тях имаше воля. Когато, неспособен да намери друг път, докосваше гребени от лед, тялото му се сковаваше. Единственото, му даваше сили да се бори бе малкото жълто пламъче в далечината.
Най-сетне започна да усеща, че светлината се приближава до него. Стояха на малък скалист остров, водите на езерото разпръскваха мръсна пяна. Но горе, над тях, грееха звездите. Чак сега Вили забеляза женския силует, невидимата сяка зад пламъка. Тя заговори и Вили позна гласа на Мария.
— Ела със мен, любов моя. Принцесата взе перото, принцесата отвори врата за нас…
Полетя нагоре и продължи да шепне.
— Ела със мен, Вили, ела със мен…
— Хайде, Вили — каза твърдо Дейвид — ставай веднага! Днес ни чака дълъг преход.
— Ела със мен Вили, ела със мен… Скоро вратата ще се затвори, ще се затвори завинаги…
— Не мога — опитваше се да извика — някой ми пречи…
— За последен път ти казвам Вили — ставай веднага. Стани или ще те полея със студена вода.
Гласът на Мария затихна, изчезна и нейния огнен лик. Наоколо отново започна да падна мрак. Вили се събуди.
Надигна се от леглото…
— Ех, сънливецо, най-после се завърна в реалността, добре дошъл обратно — ухили се Дейвид. — Хайде, ставай, време е да си похапнем. Ядене, закуска, не разбираш ли? Хапваш си и след това разни хубави неща попадат в организма ти и съответно продължаваш да вегетираш…
Вили не отговори нищо и започна мълчаливо да се облича.
— Хей, Вили, умник такъв — продължаваше Дейвид — няма ли най-накрая да се научиш да живееш тук, сега. Не можеш ли да възприемаш действителността такава, каквато е? И не забелязваш ли, че си си обърнал пуловера наопаки?
Вили си оправи пуловера и продължи да мълчи. Когато слязоха в закусвалнята и подредиха сухата храна на един вестник, той не сложи почти нищо в устата си.
Два часа по-късно, малката им група беше изминала доста път. Изкачваха се по устието на някаква пресъхнала река, а склоновете от двете им страни приличаха на гигантски стени. Най-напред вървеше Вили и мълчаливо следеше маркировката, Дейвид и Сара го следваха съвсем плътно.
