Читать «Тя те гледа от екрана» онлайн - страница 14

— Виж — каза Вили — там, на изток в долината. Нещо гори, дим.

Сара сложи ръка на челцето си и също се загледа.

— Скоро ще настъпи лятото — отговори брат и — обикновен горски пожар. Би ли ми подал картата си, Вили…

— Добре, но веднага ми я връщай. Много си я обичам.

— И има за какво, полезна самоделка — похвали го Дейв — всичките била върху обикновен кариран лист хартия.

— Така си е, нали — гордо заяви Вили — оказва се, че тази драсканица е хиляди пъти по-полезна от твоята прецизна карта с цветове и височинни пояси…

Постояха още няколко минути и продължиха да вървят.

* * *

Игнит бавно набра височина и полетя обратно към пещерата си. Зад него селото вече догаряше…

Накъде в далечината се чу вик. Един човек съзря купчините тлееща пепел.

* * *

Из „Рания: Събрани песни и легенди“, нов университетски превод.

"И всяка вечер над света, аз правя свойта обиколка.

Загърнал плащ от самота, препускам сам със свойта болка.

Зад мене спомените плачат, във мене думите горят

И няма нийде, няма начин, да спрете моя дълъг път!

Свободна птица бе луната, летеше волно всяка нощ

не даде път на тъмнината и разгневи магьосник лош.

И в час безумен, зла магия отвори черните врати,

и в мрака, който бе родила, се разтрепериха звезди…

И злото, сила безпощадна, завърна се да властва пак…

И ето, виж, луната падна, над Рания настъпва мрак.

Незнайно колко, знайно — много, горчиво плака Алдерин,

и тръгна за отплата строга, Магьосника бе негов син.

Но нежен вятър го задмина и глас дочу се в тъмнината

„Не се отчайвай, Алдерине… Перце донесох от луната

Ще дойде ден когато Злото в безумна паст ще изгори.

Тогава ти вземи перото, небето ни освободи…

И всяка вечер над света, аз правя свойта обиколка.

Загърнал плащ от самота, препускам сам със свойта болка.

Зад мене спомените плачат, във мене думите горят

И няма нийде, няма начин, да спрете моя дълъг път!“

* * *

Лунната принцеса бавно се изкачваше по стръмното. В едната си ръка държеше дрипав вързоп, а в другата — тояга за да се прикрепя. От прекрасните и дрехи от бяла коприна, сега бяха останали само мръсни парцали, беше се наметнала с някакво старо и окъсано кожено палто. Косите и, навремето красиво накъдрени, сега бяха сплъстени и падаха хаотично във всички посоки. Пръстите и, някога тъй нежни, сега бяха покрити с мазоли и ухапвания от разни твари.

Спря за малко, за да отметне назад един немирен кичур коса.

— Трябва да вървя, трябва… — повтори си тя за кой ли път.

Земята наоколо беше суха, безжизнена и само вятърът пееше своята песен без да познае умората. Но Лунната принцеса беше уморена. Всичко в нея и шепнеше: „Спри, почини си“.

— Не мога да спра — отговаряше принцесата — не мога да спра, не бива…

Отново пред нея изникна спомена за вълшебното огледало. Тя стоеше в своя стъклен замък, някъде горе, високо, над целия свят… Всяка вечер тя пускаше това свое огледало над царството на смъртните. Пускаше го, за да събира образи… „Нищо не бива да изчезва, нищо не бива да се забравя… И никой никога не бива да е сам…“ А хората, вперили очи в небето, шепнеха: „Виж, изгря луната…“