Читать «Тя те гледа от екрана» онлайн - страница 12

— Добре — попита Вили — прекъснах и записах играта. Сега какво?

— Сега ще се опитам да разбера какво точно те преследва — отговори Дейвид. А ти ще млъкнеш и ще си фокусираш погледа извън екрана. После ще заведеш сестра ми на зоологическа градина, Сара се нуждае от малко разнообразие.

* * *

„Заявката — отказана“ — появи се на екрана да Дейвид.

„Регистрацията е невалидна“.

„Обектът е мъртъв. Край на играта“.

Няколко часа късно, Вили се върна и видя пустеещия екран. Реагира невероятно спокойно.

— Знаеш ли, Дейв, сякаш изведнъж ми олекна на сърцето. Просто се случи това, от което се страхувах. Заложих и го изгубих…

— Слушай, Вили — каза тихо Дейвид — Животът продължава…

* * *

В един кратък миг, Рала разбра всичко. Никога силата не и беше удряла толкова страшен шамар. Когато в съзнанието и проехтяха последните думи на Дракона, в един кратък момент тя усети. Мария я нямаше. Мария беше мъртва. Няколко мига по-късно, Рала направи това, от което се страхуваше винаги… „Господи, Алдерине, помисли си тя. Колко сляпа съм била. Сега всичко се решава, сега“.

Ако се беше оставила в ръцете на разума, той щеше да я възпира с думите, че е прекалено стара за да лети. Hо болката от загубеното накара Рала да избяга от разума, съвсем съзнателно се превърна в робот, управляван от силата. Разтвори прозореца и полетя яхнала метлата. Беше като като сляпа за околния свят, не виждаше нито земята, нито облаците, през които минаваше. Само едно нещо съществуваше в съзнанието и — думичката „напред“.

„Напред е пред мен, напред е пред мен“, повтаряше си Рала, вперила поглед в дръжката на метлата… „Напред е пред мен…“, кафявият дървен прът беше единственото нещо, което съществуваше във Вселената и сочеше напред, защото: „Напред е пред мен, напред е пред мен…“

Минаваше време, но Рала не си даваше ясна сметка за времето. Настъпи нощ, после отново утро. Студения вятър я пронизваше, птици наоколо крещяха, ала тя не чувстваше нито вятъра, нито студа… „Напред е пред мен… Напред е пред мен.“

Много, много по-късно, някаква малка точица се появи в полезрението и… Топлина премина през цялото и тяло. Рала бавно свали метлата.

Две тела лежаха в сянката на гората. Рала веднага разбра, че едното от тях е на Мария. Докосна я и не усети никакъв живот. Иридж.

Мария изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се събуди, но нямаше никаква надежда да бъде спасена. Ириджът изобщо не докосва тялото ти.

"Мария, Мария… Къде си? Ти престана да съществуваш, завинаги.

Не биваше всичко да завършва така. Не биваше, Мария… Ти беше най-важното същество, което някога се е раждало на тази прокълната планета. Ти сънуваше. Ти беше единствената, в състояние да поеме перото на Алдерин. И сега…

Няколко часа живот, мое любимо дете. Всичките ми останали години за един единствен твой сън. Прости ми, Мария… Знам че е жестоко… Но не мога да те оставя да умреш просто така, без да си намерила вратата…

Рала хвана студените ръце на Мария и бавно произнесе заклинанието за обръщане.

* * *

Мария се събуди… Странно, много добре си спомняше как ириджът ги настига. Нямаше сили да подготви подходящо заклинание. Почувства, как времето и бавно изтича, как светът се отдалечава… нежната целувка на истинския покой, покоят, след който няма бягство за душата…